— Не помня, Слейд, въобще да си участвал в състезанията — отвърна му Трей със суров поглед. — Какво ти дава основания да мислиш, че ще спечелиш тази година?
Слейд — не ми стана ясно дали е малкото или фамилното му име — размени многозначителни погледи с двамата свои приятели.
— Просто имам предчувствие.
Те се отдалечиха, а Трей се намръщи.
— Велико — промърмори той. — Слейд най-после се е сдобил с пари за една. Искаш ли да научиш нещо за татуировките? Иди и говори с него.
Запознанството ми със Слейд, макар и само за трийсет секунди ми подсказваше, че той не беше от тези, с които ще поискам да говоря, но Трей не ми даде повече обяснения. Скоро след това започна часът, но колкото и да се опитвах да се съсредоточа върху урока, можех да мисля единствено за очевидната пристрастеност на всички ученици в „Амбъруд“ към татуировките. Какво означаваше това?
Когато започна часът по физическо, ми олекна, като видях Джил в съблекалнята. Момичето морой ми се усмихна уморено, докато излизахме навън.
— Как мина денят ти? — попитах я.
— Добре — отвърна Джил. — Не страхотно. Но не и ужасно. Всъщност не съм се запознала с много хора. — Не го каза, но от тона й все едно се подразбираше: „Видя ли? Казах ти, че ще бия на очи.“
Но когато часът започна, осъзнах, че проблемът бе в това, че Джил биеше на очи. Тя избягваше зрителен контакт, оставяйки се нервите да я завладеят и не правеше усилие да разговаря със съучениците си. Никой не я отбягваше открито, но с цялостното си излъчване тя не поощряваше някой да я заговори. Аз определено не бях най-общителната личност на света, ала въпреки това се усмихвах и се опитвах да говоря със съучениците си, докато играехме волейбол. Много скоро забелязах друг проблем. Класът бе разделен на четири отбора, които едновременно играеха два мача. Джил участваше в другия мач, но от време на време я зървах. След десет минути вече изглеждаше нещастна и уморена, без да се е включила особено активно в играта. Реакциите й също бяха забавени. Много топки прелетяха покрай нея, а останалите отби доста несръчно. Някои от съотборниците й си разменяха отчаяни погледи зад гърба й.
Разтревожена за нея, насочих вниманието си към играта на моя отбор, точно когато противниковият отбор заби топката в зоната близо до мен. Не притежавах светкавичните реакции на дампирите, но в онази частица от секундата мозъкът ми съобрази, че мога да блокирам топката с бързо и силно движение. Това беше против вродените ми инстинкти, онези, които ми диктуваха: „Не прави нищо, което ще те нарани или измърси“. Винаги внимателно преценявах действията си, никога не постъпвах импулсивно. Но не и този път. Щях да спра тази топка. Хвърлих се към нея и я отбих към друг от съотборниците ми, който успя да я избие над мрежата и така ликвидирахме опасността. Но заради този скок паднах на колене. Получи се доста тромаво изпълнение и си ударих зъбите, но не позволих на противниците ни да отбележат точка. Съотборниците ми ме поздравиха с радостни възгласи и за моя изненада аз се засмях. Винаги съм била обучавана, че всичко, което върша, трябва да е подчинено на една по-велика, практична цел. Всички спортове бяха в разрез с начина на живот на алхимиците, защото бяха само за забавление. Но може би от време на време не беше лошо да се забавляваш.
— Много добре, Мелроуз — похвали ме госпожица Карсън, която приближи. — Ако искаш да отложиш избора си на спорт до зимата и да останеш във волейболния отбор, ела по-късно да поговориш с мен.
— Страхотно се справи — рече Мика и ми подаде ръка. Поклатих глава и се изправих сама. За мой ужас видях, че си бях ожулила краката, но усмивката не слизаше от лицето ми. Ако преди две седмици някой ми беше казал, че ще се чувствам толкова щастлива, задето съм се изтъркаляла в прахта, нямаше да му повярвам. — Тя обикновено е доста пестелива на похвали.
Вярно беше. Госпожица Карсън на няколко пъти скастри Джил, а сега спря нашия мач, за да порицае слабата форма на един от съотборниците ни. Възползвах се от прекъсването, за да наблюдавам Джил, чийто мач още продължаваше. Мика проследи погледа ми.
— Май не е семейна черта, нали? — попита той съчувствено.
— Не — промърморих и усмивката ми помръкна. Почувствах се виновна, че толкова много се вълнувах от собствения си триумф, докато тя едва се справяше. Не беше честно.