Докато стояхме пред един от кабинетите, край нас премина момиче с дълга червена коса и надменно държане, следвана от цял антураж от други момичета. Непознатата се спря, като видя Мика. Удостои го с ослепителна усмивка, придружена от премятане на червената грива през рамо.
— Здрасти, Мика.
Мика беше прекалено погълнат от Джил, така че едва погледна другото момиче.
— О, здрасти, Лоръл. — Отмина нататък, но Лоръл го изпрати с прикован в гърба му поглед и мрачно изражение. Изгледа заплашително Джил, преди да отметне дългата си коса през рамото си и да забърза напред.
Охо, помислих си, докато я наблюдавах как крачеше наперено по коридора. Дали по-късно няма да съжаляваме за това? Това бе един от онези моменти, когато уроци по социални умения щяха да са от особена полза.
След това отидох в кабинета на госпожа Теруилиджър. Повечето от тази първа наша среща бе посветена на целите, които трябваше да постигнем през семестъра и на определянето на конкретните задачи, които трябваше да свърша за нея. Налагаше се да прочета и преведа доста материали, което чудесно ме устройваше. Оказа се също, че около половината от помощта ми за нея ще се свежда до това да организирам дейността й — още една област, в която притежавах отлични умения. Времето изтече неусетно и веднага щом се освободих, побързах да намеря Еди. Заедно с група момчета той чакаше на спирката на автобуса, за да се върне в своето общежитие.
Като ме видя, реакцията му беше както обикновено:
— Джил добре ли е?
— Чудесно… Или в общи линии. Може ли да поговорим някъде насаме?
Лицето на Еди помръкна. Несъмнено си помисли, че цял легион стригои са потеглили по следите на Джил. Върнахме се в една от сградите с учебни кабинети и намерихме няколко стола в един усамотен ъгъл, където климатичната инсталация работеше с пълна сила. Осведомих го накратко за Джил и за проблемите й в часа по физическо.
— Не очаквах да се окаже толкова зле — заяви Еди мрачно, сякаш прочел мислите ми. — Слава богу, че Мика е бил с вас. Ти можеш ли да помогнеш с нещо?
— Да, бихме могли да се сдобием с извинителна бележка от нашите „родители“ или от някой лекар. — Колкото и да ми бе неприятно, добавих: — Кийт може би ще го уреди по-бързо.
— Добре — кимна Еди енергично. — Не можем да я оставим да страда. Ако ще помогне, съм готов лично да разговарям с учителката.
Успях да сподавя усмивката си.
— Ами, да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Но има и друго… Нищо опасно — бързо добавих, като видях как отново стегна лицето си във войнствено изражение. — Просто е нещо… — Опитах се да не изричам на глас думите, които изскачаха в съзнанието ми. Ужасяващо. Грешно. — Притеснително. Струва ми се… Мисля, че Мика харесва Джил.
Лицето на Еди застина.
— Разбира се, че я харесва. Тя е мила. И той е мил. Той харесва всички.
— Нямах това предвид и ти го знаеш. Той си пада по нея. Не само като приятел. Какво ще направим по въпроса?
За няколко мига Еди се загледа втренчено към фоайето, преди отново да се обърне към мен.
— Защо трябва да правим нещо?
— Как можеш да ме питаш? — възкликнах, шокирана от отговора му. — Знаеш защо. Хора и вампири не могат да бъдат заедно! Това е отвратително и грешно. — Думите излетяха от устата ми, преди да успея да ги спра. — Дори дампир като теб би трябвало да го знае.
Той се усмихна тъжно.
— Дори дампир като мен?
Предполагах, че думите ми са прозвучали малко обидно, но нищо не можех да направя. Алхимиците — включително и аз — не вярвахме, че дампирите и мороите се притесняват за същите проблеми като нас. Те може и да признаваха подобни забрани, но практиката доказваше, че само ние, хората, се отнасяме сериозно към тях. Затова работата на алхимиците беше толкова важна. Ако ние не се грижим за тези проблеми, кой друг би го направил?
— Говоря съвсем сериозно — уверих го. — Това е нещо, за което всички сме съгласни.
Усмивката му се стопи.
— Да, така е.
Дори Роуз и Дмитрий бяха останали шокирани при срещата им със Съхранителите — морои отшелници, които свободно се смесваха с дампири и хора. Това беше табу, което и тримата споделяхме и ни струваше големи усилия да се отнасяме толерантно към обичая им, докато бяхме сред тях. Те живееха в Апалачите, скрити от света и ни осигуриха отлично убежище, когато Роуз беше преследвана. Да пренебрегнем дивашките им обичаи за нас бе приемлива цена в замяна на сигурността, която ни предложиха.