Останах безмълвна. Ейдриън беше казал, че ще поговори с Джил. Но не вярвах, че ще стане толкова бързо.
— Не е нужно да кроиш планове зад гърба ми как да ме държиш по-далеч от Мика — допълни тя. — Не съм глупава. Зная, че не бива да излизам с човек.
Значи Ейдриън й бе казал и това.
— И — продължи Джил, все още с този леден тон, — не е нужно да ми уреждаш срещи с единствения свободен морой в радиус от стотина километра, само и само да ме опазиш от неприятности.
Добре… Явно Ейдриън й бе докладвал всичко. Очаквах повече дискретност от него, особено що се отнася до частта с Лий.
— Ние… Не сме ти уреждали срещи — смънках. — Лий и без това искаше да те покани.
— Но вместо да говори с мен, той поиска разрешение от вас! Вие не контролирате живота ми.
— Зная това и не сме се опитвали! — Как можа всичко толкова да се оплеска? — Лий действа по своя воля.
— Точно както и ти, когато отиде да говориш с Ейдриън зад гърба ми. — В очите й блестяха сълзи на гняв, предизвиквайки ме да отрека. Не можех и чак сега осъзнах, колко погрешна бе постъпката ми. Откакто бе открила, че е кралска потомка, Джил трябваше постоянно да понася другите да направляват живота й вместо нея. Може би намеренията ми да накарам Ейдриън да поговори с нея заради Мика бяха добри, но бяха лошо реализирани.
— Права си — признах. — Съжалявам, че аз…
— Забрави — махна с ръка Джил и си сложи слушалките. — Не искам повече да слушам. Ти ме направи да изглеждам като пълна глупачка пред Ейдриън и Лий. Не че те ще се сетят за мен, докато тази нощ купонясват из Лос Анджелис. — Заби поглед в книгата пред себе си. — Приключих с теб.
Не можех да преценя дали не ме чуваше заради музиката, или просто бе решила да не ми обръща внимание. Знаех единствено, че отново се усетих как я сравнявам със Зоуи.
Също както за сестра ми, се опитвах да направя нещо добро за Джил, но вместо да изпиша вежди, изваждах очи. Също както със Зоуи, се получи обратен ефект и само нараних и унижих тази, която се опитвах да защитя.
Извинявай, Сейдж. Последния път, когато проверих, ти не беше експерт по общуването.
Това, помислих си горчиво, бе най-тъжната част от всичко, — че Ейдриън Ивашков беше прав.
Глава 10
Телефонът ми иззвъня точно в този миг, спасявайки ме от мъчителната неувереност как да се оправя с Джил. Отговорих, без да си направя труд да проверя кой се обажда.
— Госпожице Мелбърн? Имам незабавна нужда от услугите ви.
— Госпожо? — попитах удивено. Най-малко очаквах да чуя възбудения глас на госпожа Теруилиджър. — Какво има?
— Трябва незабавно да ми донесете капучино с карамел от „Спенсърс“. Абсолютно невъзможно е да довърша превода на този документ, ако не го направите.
Имаше милион отговори, които можех да й дам, нито един от които особено учтив, така че прибягнах до изтъкване на очевидната логика.
— Не мисля, че ще мога — заявих.
— Ползвате се с известни привилегии да напускате кампуса, нали?
— Ами, да, госпожо, но вечерният час почти наближава. Не зная къде се намира „Спенсърс“, а и не мисля, че ще успея да се върна навреме.
— Глупости. Кой е шефът на общежитието ви? Онази Уедърс ли? Ще се обадя, за да ви издействам удължаване на вечерния час. Аз работя в един от кабинетите в библиотеката. Ще се срещнем там.
Въпреки личната ми слабост към кафето, да получа специално удължаване на училищния вечерен час ми се струваше прекалено за подобна услуга. Не обичах да престъпвам установените правила. От друга страна бях асистентка на госпожа Теруилиджър. Нима това не беше част от работата ми? Дълбоко вкоренените ми инстинкти на алхимик да изпълнявам заповеди взеха връх.
— Ами, госпожо, предполагам, че аз…
Тя затвори и аз се втренчих изумено в телефона.
— Трябва да вървя — казах на Джил. — Надявам се, че скоро ще се върна. Може би много скоро, защото ще се изненадам, ако тя не е забравила да се обади на госпожа Уедърс.
Съквартирантката ми не вдигна глава. Свих рамене и взех лаптопа си, в случай че госпожа Теруилиджър се сети да ми възложи още някаква работа.
В очакване на своята доза кофеин, паметта на моята преподавателка явно беше на ниво, защото когато слязох във фоайето, установих, че действително имам разрешение да закъснея. Госпожа Уедърс дори ме упъти как да стигна до „Спенсърс“, тъй като кафенето се намираше на няколко километра от училището. Взех капучиното, питайки се дали разходите ще ми бъдат възстановени, и купих чаша кафе и за себе си. Когато се върнах, служителят в библиотеката ме спря, като ме видя с напитките, но щом обясних, че изпълнявам поръчка, ми махна да влизам и ме упъти как да стигна до кабинетите в задната част на сградата. Очевидно пристрастеностите на госпожа Теруилиджър бяха добре познати.