Библиотеката беше доста оживена и много скоро разбрах защо. След определен час момичетата и момчетата не можеха да остават в общежитията на противоположния пол. Библиотеката беше отворена до късно, така че бе идеалното място за срещи. Мнозина бяха дошли тук просто да учат, включително Джулия и Кристин.
— Сидни! Насам! — извика ме Кристин шепнешком.
— Зарежи Теруилиджър — додаде Джулия.
Вдигнах чашата с кафе, докато минавах покрай тях.
— Шегувате ли се? Ако не си получи скоро дозата кофеин, няма да има отърване от нея. Ако мога, ще се върна.
Докато продължавах напред, видях малка група ученици, скупчили се около някого и чух познат и дразнещ глас. Грег Слейд.
Любопитството ми надделя и се присламчих към тълпата. Слейд показваше нещо върху горната част на ръката си: татуировка.
Самият дизайн не беше нищо особено. Представляваше полетял орел, много разпространена татуировка, която студията масово правеха. Това, което привлече вниманието ми, беше цветът. Цялата татуировка беше наситено сребриста, с оттенък, известен като „металик“. Подобно оцветяване не се отстраняваше лесно, особено толкова лъскаво и наситено. Знаех какви химикали бяха използвани за моята златна татуировка, формулата беше сложна и се състоеше от рядко срещани вещества.
Слейд, макар и неохотно, се стараеше да говори по-тихо, нали татуировките бяха забранени в училището, но беше ясно, че се радваше на всеобщото внимание. Наблюдавах го мълчаливо, доволна, че останалите задават въпроси вместо мен. Разбира се, тези въпроси само пораждаха още повече въпроси в мен.
— Тази е по-светла от останалите, които обикновено правят — отбеляза един от приятелите му.
Слейд наклони ръката си, така че татуировката да улови светлината.
— Това е нещо ново. Казаха ми, че тези са по-добри от миналогодишните. Не съм сигурен дали е истина, но мога да ви уверя, че никак не беше евтино.
Приятелят му, който бе заговорил, се ухили.
— Ще го разбереш на квалификациите.
Лоръл — червенокосото момиче, което се интересуваше от Мика, — протегна единия си крак до Слейд, разкривайки фин глезен, украсен с татуировка във форма на пеперуда. Без металик.
— Може да ги накарам да подсилят моята за годишния празник на бившите випускници, ако успея да измъкна пари от родителите си. Знаеш ли дали небесните татуировки тази година са по-добри? — Докато говореше, отметна косата си. От краткия си престой в „Амбъруд“ бях установила, че Лоръл се гордее много с косата си и я отмята поне на всеки десет секунди.
Слейд сви рамене.
— Не попитах.
Лоръл забеляза, че ги наблюдавам.
— О, здрасти. Ти не беше ли сестрата на вампира?
Сърцето ми спря.
— На вампира?
— Вампира — повтори Слейд.
Откъде е разбрала? Какво ще правя? Тъкмо започнах да правя списък на нещата, за които трябваше да се обадя на алхимиците, когато една от приятелките на Лоръл се изкиска.
Тя ги погледна и се изсмя надменно, сетне се извърна към мен.
— Така решихме да я наричаме. Никой човек не може да има толкова бледа кожа.
Едва не припаднах от облекчение. Било е шега — опасно близка до истината, — но при все това шега. Въпреки всичко Лоръл не беше от тези, с които можеш безнаказано да се заяждаш и за всички нас беше по-добре, ако тази шега скоро се забрави. И аз, естествено, изтърсих първия коментар за отвличане на вниманието, който ми хрумна.
— Хей, и по-странни неща сме виждали. Когато за пръв път те видях, не повярвах, че някой може да има толкова дълга или толкова червена коса. Но не намекнах нищо за удължени кичури или боя.
Слейд едва не се преви на две от смях.
— Знаех си! Знаех си, че е фалшива!
Лоръл стана червена почти колкото косата си.
— Не е фалшива! Истинска е!
— Госпожице Мелбърн?
Подскочих, като чух гласа зад мен и видях госпожа Теруилиджър да стои там и да ме наблюдава развеселено.
— Не сте получили удължаване на вечерния час, за да си бъбрите със съучениците, особено когато чакам кафето си. Елате с мен.