Измъкнах се тихомълком, макар че едва ли някой ми обърна внимание. Приятелите на Лоръл се забавляваха твърде много с това да я дразнят. Надявах се, че ги бях отклонила от вампирските шеги. Ала в същото време не можех да изтласкам образа на татуировката на Грег от съзнанието си. Мислите ми се зареяха около мистерията какви съставки са необходими, за да се получи такъв цвят. Почти разгадах загадката или поне една от възможностите. Щеше ми се да имам достъп до лабораториите на алхимиците, за да направя някои опити. Когато приближихме до малкия кабинет, госпожа Теруилиджър пое чашата с кафето от ръката ми.
— Слава богу — въздъхна тя, след като отпи щедра глътка. Кимна към кафето ми. — Това допълнително ли е? Отлично хрумване.
— Не, госпожо. Това е за мен. Искате ли да започна с онези там? — Върху масата имаше струпана позната купчина книги, които бях видяла в класната и стая. Представляваха същинската част на изследването й и госпожа Теруилиджър ми каза, че накрая ще трябва да ги резюмирам, опиша и подредя. Протегнах се към най-горната, но тя ме спря.
— Не — рече и се приближи към голямата чанта за документи. Зарови сред листата и канцеларските материали и накрая измъкна книга в стара кожена подвързия. — Първо се заемете с това.
Поех книгата.
— Мога ли да работя в читалнята? — Надявах се да се върна в голямата читалня, за да поговоря с Кристин и Джулия.
Госпожа Теруилиджър се замисли.
— Няма да ви позволят да влезете там с кафето. Май ще трябва да го оставите тук.
Подвоумих се дали желанието ми да поговоря с Кристин и Джулия ще натежи над вероятността госпожа Теруилиджър да изпие кафето ми, преди да се върна. Реших да поема риска, сбогувах се с мъка на сърцето с кафето си, събрах книгите и се запътих обратно към главната читалня.
Джулия изгледа презрително опърпаната книга на госпожа Теруилиджър.
— Всичко това не е ли качено някъде в интернет?
— Вероятно не. Предполагам, че никой не я е разлиствал, още отпреди да се изобрети интернетът. — Отгърнах корицата. Надигна се облак прах. — Дори много преди това.
Кристин бе отворила пред себе си учебника по математика, за да подготви домашното си, но явно не се интересуваше много от задачите. Потропваше разсеяно с химикала си по корицата на тетрадката.
— Значи си видяла татуировката на Слейд?
— Трудно е да не я видиш — отвърнах и извадих лаптопа си. Погледнах над него. — Още я показва на всички.
— Той отдавна искаше да си направи такава, но все нямаше пари — обясни Джулия. — Миналата година всички изявени спортисти си направиха. Е, с изключение на Трей Хуарес.
— Трей няма нужда от татуировка — изтъкна Кристин. — И без това е супер.
— Сега ще има, ако иска да не е по-назад от Слейд — възрази Джулия.
Кристин поклати глава.
— Въпреки това няма да си направи. Той е против татуировките. Миналата година се опита да докладва на госпожа Грийн, но никой не му повярва.
Погледът ми се стрелкаше от едната към другата. Бях по-объркана от всякога.
— Все още ли говорим за татуировките? Дали Трей „има нужда“ или не?
— Ти май още не си разбрала, нали? — попита Джулия.
— Това е вторият ми ден тук — изтъкнах им разгорещено. Припомних си, че се намирам в библиотека и заговорих по-тихо. — Единствените, които са говорили с мен за татуировките, сте вие и Трей, а и вие не ми казахте много.
Двете момичета поне имаха доблестта да се засрамят. Кристин отвори уста, спря се, а сетне като че ли премисли това, което смяташе да каже.
— Сигурна ли си, че твоята не прави нищо?
— Напълно — излъгах. — Как може една татуировка да прави нещо?
Джулия се огледа наоколо и се завъртя на стола си. Повдигна ризата си малко нагоре и се показа избледняла татуировка на лястовица в полет. Доволна, че съм я видяла, тя пусна ризата си.
— Направих си я по време на тазгодишната пролетна ваканция и никога не съм имала по-страхотна ваканция.
— Заради татуировката? — попитах скептично.
— Когато ми я направиха, не изглеждаше като сега. Беше металик… Не като твоята, нито като на Слейд. По-скоро беше…
— Медна — подсказа Кристин.
Джулия се замисли и кимна.
— Да, червеникавозлатиста. Цветът издържа само една седмица, но през това време беше невероятно. Искам да кажа, че никога не съм се чувствала толкова добре. Беше направо нечовешки готино. Върховно.