— Зная, че ще успееш — заяви Джил. Долових нотка на симпатия в гласа й, което ми напомни, че тя знае за вчерашната ми разправия с Кийт. Надявах се да не я спомене пред Еди и си отдъхнах, когато тя изведнъж превключи на съвсем странична и изненадваща тема. — Мислите ли, че можем да спрем за пица по пътя? На Ейдриън му е писнало от манджите на Дороти.
— Колко ли ужасно се чувства — отбеляза Еди, който се настани на задната седалка, а Джил седна на предната. — Да разполага с личен готвач, който да му поднася каквото си пожелае. Направо не зная как издържа.
Засмях се, но Джил изглежда се засегна заради Ейдриън.
— Не е това! Тя приготвя супер изискани ястия.
— Все още не разбирам къде е проблемът — настоя Еди.
— Тя се опитва всичко да е много здравословно. Твърди, че така е по-добре за Кларънс. Така че никога няма сол, черен пипер или масло. — Господи, колко често си говореха Джил и Ейдриън? — Няма никакви подправки — продължи тя — и това го влудява.
— Изглежда него всичко го влудява — обобщих, спомняйки си молбата му за самостоятелно жилище. — Освен това не е чак толкова зле. Нали миналата нощ е ходил до Ел Ей? — В отговор Джил само се намръщи.
Както и да е, имах чувството, че ще останем известно време в дома на Кларънс, а лично аз нямах желание да вкуся нищо, приготвено в онази къща. Така че причините да се съглася да се отбием пътьом в едно заведение и да купим няколко пици бяха по-скоро егоистични. Когато влязохме в дневната, лицето на Ейдриън засия. Явно това бе предпочитаното му помещение за шляене в къщата на Кларънс — с изключение на билярдната.
— Сладкишче! — възкликна той и скочи на крака. — Ти си светица. По-точно богиня.
— Хей! — възмутих се. — Аз платих за тях.
Ейдриън отнесе едната от кутиите на дивана за огромен ужас на Дороти. Тя побърза да излезе, мърморейки нещо за чинии и салфетки. Ейдриън ми кимна примирено.
— Ти също си светица, Сейдж — призна.
— Виж ти, виж ти, какво става тук? — Кларънс влезе в стаята накуцвайки. Досега не бях забелязала, но той използваше бастун, за да се придвижва. Дръжката му бе украсена с кристална глава на змия, което бе едновременно впечатляващо и плашещо. Точно от онези неща, които човек си представя като присъщи за един стар вампир. — Прилича ми на купон.
Лий го придружаваше и ни поздрави с усмивки и кимвания.
Погледът му се задържа за кратко върху Джил и той се постара да седне близо до нея, но не прекалено. Джил се бе оживила много повече, отколкото през последните дни. Всички тъкмо се канеха да се нахвърлят на пиците, когато на вратата се появи Дороти в компанията на нов гост. Усетих как очите ми се разширяват. Беше Кийт.
— Какво правиш тук? — попитах, като се постарах гласът ми да прозвучи равнодушно.
Той ми смигна.
— Дойдох да ви проверя и да се уверя, че всичко е наред. Това ми е работата, — да се грижа за всички.
Докато си взимаше от пицата, Кийт бе настроен закачливо и приятелски. В държанието му не се долавяше и следа от последната ни разправия. За мое най-голямо изумление той се усмихваше и говореше с всички, сякаш бяха най-добрите му приятели. Изглежда никой не забелязваше нищо странно в поведението му, но пък и защо би трябвало да им прави впечатление? Нито един от тях не познаваше Кийт като мен.
Не… Не беше напълно вярно. Въпреки че бе потънал в разговор с Еди, Ейдриън ми хвърли любопитен поглед, с който безмълвно ме питаше за вчерашния скандал. Погледна към Кийт, сетне отново извърна очи към мен. Свих безпомощно рамене, за да му покажа, че и аз съм също толкова озадачена от коренната промяна. Може би Кийт съжаляваше за вчерашното си избухване. Разбира се, всичко щеше да бъде по-лесно за възприемане, ако бе придружено с… извинение?
Отхапвах по малко от парчето пица със сирене, но през повечето време наблюдавах останалите. Джил оживено разказваше на Ейдриън за първите си два дни в училището, като съзнателно не споменаваше лошите моменти. Той я слушаше снизходително, кимаше и от време на време вметваше саркастични остроумия. Някои от нещата, които тя му разказваше, бяха доста съществени и бях изненадана, че не ги е споделила по време на телефонните им разговори. Може би тогава той е говорил твърде много и не е останало време за нея. Също така Ейдриън не спомена за отегчението си и за някои други свои оплаквания.
Кларънс бъбреше с Еди и Лий, но очите му постоянно се отклоняваха към Джил. Погледът му остана замислен и аз си спомних, че племенницата му е била само малко по-голяма от Джил. Питах се дали част от причината той да ни приеме с такова желание в дома си не е опитът му да си възвърне поне донякъде семейния живот, който му е бил отнет.