За миг Ейдриън доби объркано изражение, но сетне по лицето му се плъзна усмивка.
— Да — кимна накрая. — Беше супер. Лий ми показа колежанския живот.
Лий се засмя.
— Не бих казал. Дори не зная къде си бил през половината нощ.
Ейдриън направи онази физиономия, която бе донякъде очарователна, но в същото време ме изпълваше с желание да го зашлевя.
— Разделихме се. Запознах се с някои от другите морои в района.
Дори Еди не можа да отмине това.
— О, така ли го наричаш?
Джил се изправи рязко.
— Сега ще отида да си получа кръвта. Може ли?
Възцари се неловка тишина, най-вече защото май никой не знаеше от кого иска разрешение.
— Разбира се, скъпа — каза Кларънс, влизайки в ролята си на домакин. — Доколкото зная, Дороти е в кухнята.
Джил кимна рязко и излезе забързано от стаята. Останалите си разменихме озадачени погледи.
— Нещо не е наред ли? — попита Лий с тревожно изражение. — Трябва ли… Трябва ли да поговоря с нея?
— Тя все още е стресирана — отвърнах, но не посмях да спомена за виковете или среднощния й плач.
— Мислех си за нещо, което може да й бъде забавно, да е забавно за всички нас — продължи той колебливо. Огледа се наоколо и накрая погледът му се спря върху мен. Предполагам, че майчинската роля се падаше на мен. — Ако смятате, че няма нищо лошо. Искам да кажа… Че е малко глупаво, но мислех да ви предложа довечера да поиграем мини голф. На игрището в клуба има много фонтани и басейни. Нали Джил владее елемента вода? Сигурно тук й липсва.
— Липсва й — намръщи се Еди. — Вчера го спомена.
Потръпнах. Кийт, който пишеше есемес на телефона си, се смрази. Въпреки различията ни бяхме преминали през еднакво обучение и двамата се чувствахме неспокойни при мисълта за магиите на мороите.
— На Джил навярно много ще й хареса — обади се Ейдриън. Признанието му прозвуча неохотно. Мисля, че той все още се притесняваше от интереса на Лий към Джил, независимо че се държаха само приятелски. Идеята на Лий беше едновременно невинна и добронамерена. В нея нямаше нищо лошо.
Лий наклони замислено глава.
— През уикендите вечерният ви час е до по-късно, нали? Искате ли да отидем тази вечер?
Беше петък и можехме да се приберем един час по-късно в общежитието.
— Аз съм в играта — заяви Ейдриън. — Буквално и фигуративно.
— Аз съм там, където е и Джил — обади се Еди.
Те ме погледнаха. Почувствах се като в капан. Исках да се прибера и да наваксам с домашните. Но щеше да прозвучи много превзето, ако го кажех, а и предположих, че Джил имаше нужда от мен като единствената друга представителка на женския пол. Освен това, напомних си, тази мисия не засягаше мен и моето гимназиално обучение, без значение колко се преструвах, че е така. Цялата тази операция беше заради Джил.
— Мога да дойда — отвърнах бавно. Осъзнах, че може да е прозвучало като прекалено любезничене с вампирите, и погледнах неспокойно към Кийт. Сега, когато не се обсъждаше темата с магиите, той отново се бе посветил на своите есемеси. — Кийт? — попитах с тон, с който се иска разрешение.
Той вдигна глава.
— А? О, аз не мога да дойда. Имам друг ангажимент.
Насилих се да не се намръщя. Той ме бе разбрал погрешно и смяташе, че го каня. Хубавото беше, че не възразяваше ние да отидем.
— А, колко мило — възторгна се Кларънс. — Разходка за младежите. Може би първо ще изпиете с мен по чаша вино? — Дороти тъкмо влизаше с бутилка червено вино, а Джил я следваше. Кларънс се усмихна на Ейдриън. — Зная, че би искал да пийнеш една чаша.
Изражението на Ейдриън определено подсказваше, че иска. Ала вместо това той пое дълбоко дъх и поклати глава.
— По-добре не.
— Почерпи се — подкани го Джил нежно.
Дори след малкото количество кръв тя изглеждаше пълна с живот и енергия.
— Не мога — настоя той.
— Предстоят почивни дни — заувещава го момичето. — Не е кой знае какво. Особено ако внимаваш.
Погледите им се преплетоха и накрая той кимна.
— Добре, налей ми една чаша.
— Ако обичаш, налей и на мен — присъедини се Кийт.
— Наистина ли? — удивих се аз. — Не знаех, че пиеш.
— Аз съм на двайсет и една — парира ме той.