— Татко, вече говорихме за това — обади се Лий. Кларънс не му обърна внимание. Погледът на възрастния мъж прескачаше между мен и Джил и се запитах дали той знаеше, че съм човек. Или може би нямаше значение. Може би бе развил леко налудничав закрилнически инстинкт към всички момичета на възрастта на Тамара. Почти очаквах Кийт нетактично да изтъкне, че не съществуват ловци на вампири, но той бе необичайно мълчалив. Еди бе този, който накрая заговори и думите му бяха успокояващи и мили. Той толкова често създаваше впечатлението на безкомпромисен воин, че бе изненадващо да осъзная, че всъщност бе много състрадателен.
— Не се тревожи — рече Еди. — Аз ще им помогна. Ще ги охранявам и ще се погрижа да не им се случи нищо лошо.
Кларънс все още изглеждаше разтревожен, но се втренчи с надежда в младия дампир.
— Обещаваш ли? Нали няма да им позволиш отново да убият Тамара?
— Обещавам — потвърди Еди, без с нищо да показва колко непривична бе молбата на възрастния морой.
Кларънс гледа изучаващо Еди още няколко секунди, после кимна.
— Ти си добро момче. — Протегна се към бутилката с вино и напълни догоре чашата си. — Искаш ли още? — обърна се към Ейдриън, като че ли нищо не се бе случило.
— Да, с удоволствие — отвърна Ейдриън и се пресегна към бутилката.
Продължихме разговора, все едно нищо необичайно не се бе случило, но сянката от думите на Кларънс продължи да тегне над мен.
Глава 12
Когато потеглихме на нашата групова среща, семейна разходка или каквото там беше, Лий не престана да се извинява заради баща си.
— Съжалявам — промълви и се отпусна нещастно на задната седалка на Лате. — Вече не можем да се разберем с него. Опитваме се да му кажем, че Тамара е била убита от стригои, ала той не вярва. Не желае да повярва. Не може да си отмъсти на стригоите. Те са безсмъртни. Непобедими. Но някой човек, ловец на вампири? Някак си е решил, че може да ги победи. А ако не може, то тогава може да съсредоточи енергията си върху недоволството си как пазителите не искат да преследват тези несъществуващи ловци на вампири.
Едва долових мърморенето на Еди.
— Стригоите не са толкова непобедими.
В огледалото за обратно виждане видях състрадателното изражение, изписано върху лицето на Джил. Тя седеше между Лий и Еди.
— Дори и да е фантазия, може би така е по-добре — предположи тя. — Това му дава утеха. Да има нещо конкретно, което да мрази, навярно му помага да преодолее загубата. В противен случай ще трябва просто да се отдаде на отчаянието. Не вреди на никого с теориите си. Мисля, че е много мил. — Дъхът й секна, както винаги, когато изговореше наведнъж цяла тирада.
Погледът ми бе насочен към шосето, но можех да се закълна, че Лий се усмихваше.
— Много любезно от твоя страна — каза и той. — Зная, че на него му е приятно да те вижда. Завий точно тук.
Последното бе предназначено за мен. Лий ме упътваше, откакто напуснахме имението на баща му. Намирахме се в покрайнините на Палм Спрингс, близо до впечатляващите поляни на курортния голф комплекс „Дизърт Годе“. По-нататъшните му указания ни отведоха до центъра за мини голф, в съседство с курорта. Потърсих място на паркинга и чух как Джил ахна, когато видя голф игрището в цялото му ширнало се великолепие. Там, в средата на пищно зелената, ниско окосена тревна площ около дупките в игрището, се виждаше огромна изкуствена планина с майсторски изработен водопад, бликащ от върха й.
— Водопад! — възкликна тя. — Изумително.
— Е — рече Лий, — не чак толкова. Използва се вода, която постоянно циркулира и само един Бог знае какво има в нея. Искам да кажа, че не бих рискувал да пия или да плувам в нея.
Още преди колата да спре, Ейдриън изскочи навън и запали цигара. По пътя водихме оживен спор заради цигарите и няколко пъти му напомних, че Лате е кола само за непушачи. Останалите също слязохме. Докато вървяхме към входа, се питах в какво съм се забъркала.
— Всъщност никога не съм играла мини голф — признах си.
Лий рязко спря и се втренчи изумено в мен.
— Никога?
— Никога.
— И как така? — полюбопитства Ейдриън. — Как е възможно никога да не си и играла голф?
— Ами, имах малко необичайно детство — смънках накрая. Дори Еди ме изгледа невярващо.
— Ти? Аз на практика отраснах в изолирано училище насред пущинаците на Монтана, а дори и аз съм играл мини голф.