Еди ни изгледа подред.
— За Мика ли става дума?
Размърдах се неловко. Еди не знаеше за моята намеса.
— Спомняш ли си, когато те помолих да говориш с него? А ти отказа? — Разказах му накратко как бях потърсила помощта на Ейдриън и бях открила интереса на Лий към Джил.
Еди беше смаян.
— Как си могла да не ми кажеш нищо? — възмути се той.
— Ами… — Подех, чудейки се дали резултатът от действията ми няма да бъде избухване на вражда между морой и дампир. — Не касаеше теб.
— Но сигурността на Джил определено ме касае! Ако някое момче я харесва, аз трябва да зная!
Ейдриън се засмя.
— Трябваше ли Сейдж да ти предаде бележка в час?
— Лий е безопасен — заявих. — Той очевидно я обожава, а и тя никога няма да остане насаме с него.
— Не знаем със сигурност, че е безопасен — възрази Еди.
— Докато Мика е на сто процента сигурен? Да не би да си проверил обкръжението му или нещо подобно? — заядох се аз.
— Не — призна Еди смутено. — Просто зная. Имам такова чувство за него. Няма проблем той да бъде с Джил.
— С изключение на това, че е човек.
— Помежду им няма да се получи нищо сериозно.
— Не можеш да го знаеш.
— Достатъчно, вие двамата — прекъсна ни Ейдриън. Джил и Лий най-сетне бяха стигнали до началната линия на Леговището на дракона, което означаваше, че можехме да продължим напред. Ейдриън снижи глас. — Спорът ви е безсмислен. Искам да кажа, погледнете ги. Онова момче от човешката раса направо няма шанс.
Погледнах ги. Джил и Лий направо изглеждаха омагьосани един от друг. Една част от мен, по-виновната, се запита дали не трябваше да следя по-добре Джил. Бях толкова облекчена, че се интересува от младеж морой, че изобщо не помислих дали е правилно да се среща с когото и да било. Дали на петнайсет бе достатъчно голяма, за да има гадже? Когато бях на петнайсет, не съм ходила по срещи. Всъщност никога не съм излизала с момче.
— Имат разлика във възрастта — признах, повече на себе си.
Ейдриън махна пренебрежително с ръка.
— Повярвай ми, бил съм свидетел и на по-голяма разлика във възрастта. Тяхната е нищо.
Отдалечи се и след две минути двамата с Еди го последвахме. Еди успяваше едновременно да играе и да наблюдава Джил, но този път останах с впечатлението, че опасността, за която е нащрек, се намира точно до нея. Смехът на Ейдриън отекна до нас.
— Сейдж — извика той. — Трябва да видиш това. — Двамата с Еди бяхме стигнали до следващата игрална площадка и се втренчихме изумено. После аз избухнах в смях.
Намирахме се пред замъка на Дракула.
Огромен, черен замък, осеян с кули, се издигаше пред дупката, намираща се малко по-нататък. До центъра на замъка бе прорязан тунел с тесен мост, по който да мине топката. Ако топката паднеше отляво или отдясно на моста, преди да премине през замъка, се връщаше назад в началната точка. Механизирана кукла, изобразяваща граф Дракула, стоеше от едната страна на замъка. Беше чисто бял, с червени очи, щръкнали уши и пригладена черна коса. Ръцете му се издигаха отсечено нагоре, за да демонстрира черната си пелерина. От високоговорител наблизо бумтеше зловеща музика, изпълнявана на орган.
Не можех да спра да се смея. Ейдриън и Еди ме гледаха, все едно ме виждаха за пръв път.
— Не мисля, че някога съм я чувал да се смее — каза му Еди.
— Определено не беше реакцията, която очаквах — промълви Ейдриън замислено. — Разчитах на безпомощен ужас, съдейки по поведението и на алхимик. Не мислех, че харесваш вампирите.
Все още усмихната, наблюдавах как Дракула вдига и спуска пелерината си.
— Това не е вампир. Не и истински. Тъкмо това го прави толкова забавно. Това тук е като в Холивуд. Истинските вампири са ужасяващи и неестествени. А това? Това е смешно.
От израженията на лицата и на двамата бе ясно, че нито един от тях не проумяваше защо гледката толкова много пасна на чувството ми за хумор. Най-накрая Ейдриън все пак явно разбра и се съгласи да ми направи снимка с моя мобилен телефон, когато го помолих. Застанах до Дракула и се усмихнах широко. Ейдриън успя да ме снима точно когато Дракула вдигаше пелерината си. Когато разгледах снимката, останах доволна, че бе излязла идеално. Дори косата ми изглеждаше добре.
Ейдриън кимна одобрително към снимката, преди да ми подаде телефона.
— Добре, дори аз трябва да призная, че е много готина.