— Добре ли си? — попита той тихо.
— Добре съм — отсякох и се извърнах от него. Не исках да види лицето ми. Вече бе видял твърде много от моя страх. Не исках те да знаят колко се боя от тях. Чух го как пристъпи няколко крачки към мен.
— Сейдж…
— Остави ме сама — озъбих се и забързах надолу към изхода на голф игрището, сигурна, че няма да ме последва. И не сгреших.
Изчаках ги да си довършат играта, като се възползвах от усамотението, за да се успокоя. Когато ме настигнаха, бях напълно сигурна, че лицето ми не изразява никакви чувства. Ейдриън продължаваше да ме наблюдава с безпокойство, което никак не ми харесваше, но поне не каза нищо относно моя срив.
За никого не бе изненада, че в крайната класация победителката бях аз, а Ейдриън — губещият. Лий беше на трето място, което явно го притесняваше.
— Преди бях много по-добър — промърмори намръщено. — Нямах грешка в тази игра. — Имайки предвид цялото внимание, което бе посветил на Джил, си беше много достойно представяне.
Първо оставих него и Ейдриън, а след това аз, Еди и Джил едва успяхме да стигнем навреме в „Амбъруд“. Дотогава вече напълно бях възвърнала самообладанието си, не че някой би забелязал. Когато влязохме в стаята ни в общежитието, Джил летеше в облаците и не спираше да бъбри за Лий.
— Нямах представа, че той е пътувал толкова много. Може би е бил на много повече места от теб, Сидни. Не спираше да ме уверява, че ще ме заведе на всички от тях, че ще прекараме остатъка от живота си в пътуване, занимавайки се с неща, които ни харесват. Освен това той изучава всички предмети в колежа, защото не е сигурен кой точно иска да специализира. Е, не и през този семестър. Сега графикът му не е толкова запълнен, защото иска да прекарва повече време с баща си. А това е добре за мен. За нас, искам да кажа.
Потиснах прозявката си и кимнах уморено.
— Това е страхотно.
Тя ровеше в шкафа за пижамата си, но спря.
— Между другото, извинявай.
Замръзнах. Не исках да ми се извинява за магията. Дори не исках да си спомням за случилото се.
— Задето ти се разкрещях онази нощ — продължи съквартирантката ми. — Ти не си ме уреждала с Лий. Не биваше да те обвинявам, че се месиш. Той наистина ме харесва и ами… Той наистина е супер.
Изпуснах дъха си, който бях задържала в последната минута, и се усмихнах нерешително.
— Радвам се, че си щастлива.
Тя се обърна жизнерадостно и отново затършува в шкафа, като продължи да бъбри весело за Лий, докато не влязох в банята. Преди да си измия зъбите, застанах пред мивката и измих целите си ръце, като ги търках отново и отново с ожесточение, сякаш исках да измия магическите капки вода, които, кълна се, все още усещах по кожата си.
Глава 13
На следващата сутрин мобилният ми телефон иззвъня с първите лъчи на зората. Тъй като съм ранобудна, вече бях станала, ала Джил се претърколи в леглото и закри главата си с възглавница.
— Накарай го да спре — изпъшка съквартирантката ми.
Вдигнах го. Обаждаше се Еди.
— Долу съм — оповести той. — Готов съм да упражним някои техники по самоотбрана, преди да е станало твърде горещо.
— Ще трябва да го направите без мен — казах му. Имах чувството, че Еди е взел много на сериозно обещанието си пред Кларънс. Аз нямах подобни задължения. — Чакат ме куп домашни. А и съм сигурна, че днес госпожа Теруилиджър ще ме изпрати за кафе.
— Добре, тогава кажи на Джил да слезе — отвърна Еди.
Погледнах към пашкула от одеяла върху леглото.
— Май е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
Изненадващо, но Джил успя да стане, да си измие зъбите, да вземе аспирин против главоболието и да навлече някакви дрехи, подходящи за тренировка. Каза ми довиждане, а аз обещах по-късно да отида да ги видя. Малко след това госпожа Теруилиджър се обади, за да поиска кафето си, а аз се подготвих за поредния ден, през който трябваше да нагодя работата си към нейната.
Отидох с колата до „Спенсърс“. Не забелязах Трей, докато не застанах пред него.
— За госпожа Теруилиджър? — попита той, сочейки към чашата капучино с карамел.
— Ъ? — Вдигнах глава. Трей беше касиерът. — Тук ли работиш?
Той кимна.
— Трябва по някакъв начин да си изкарам малко джобни.