Еди се ухили на ентусиазма й.
— Както искаш.
Джил отвърна на усмивката му и седна до мен, колкото се може повече на сянка. Еди ме погледна очаквателно.
— Какво? — попитах го.
— Не трябва ли и ти да се научиш как се удря?
Завъртях очи.
— Не. Кога съм имала нужда да го правя?
Джил ме смушка.
— Давай, Сидни!
Последвах неохотно Еди, който ми предаде бърз урок как да нанасям удари, без ръката ми да пострада. Почти не му обръщах внимание и имах чувството, че цялото това упражнение по-скоро е за забавление на околните.
— Хей, имаш ли нещо против да покажеш и на мен някои от тези „нинджа“ хватки? — попита Мика, когато Еди свърши с мен.
— Те нямат нищо общо с нинджите — възрази Еди, все още усмихнат. — Хайде, ела.
Мика скочи на крака и Еди му показа някои основни движения. Но изглеждаше, сякаш Еди преценяваше Мика и възможностите му. След известно време Еди се отпусна и позволи на Мика да приложи някои отбранителни хватки за неутрализиране на противника.
— Хей! — възкликна Джил, когато Еди срита Мика, който отвърна подобаващо. — Не е честно. Ти не ме удари, когато се упражнявахме.
Еди се разсея за миг, но това бе достатъчно Мика да нанесе ответния си удар. Еди му хвърли гневен поглед, изпълнен с неохотно уважение, сетне се обърна към Джил.
— Онова беше различно.
— Защото съм момиче? — настоя тя. — Никога не си се сдържал с Роуз.
— Коя е Роуз? — попита Мика.
— Една приятелка — обясни Еди. — А и Роуз имаше дълги години практика в сравнение с теб — додаде към Джил.
— Тя има повече опит и от Мика. Но с мен беше много снизходителен.
Еди се изчерви, без да откъсва поглед от Мика.
— Не е вярно — настоя.
— Вярно е — промърмори Джил. Докато момчетата отново се впуснаха в схватка, тя ми каза тихо: — Как ще се науча да се бия, ако той се страхува да не ме нарани?
Наблюдавах момчетата, анализирайки това, което знаех за Еди.
— Мисля, че нещата са по-сложни. Смятам, че той вярва, че ти не би трябвало да поемаш риск. Искам да кажа, че ако той си върши добре работата, не би трябвало да ти се наложи да се защитаваш.
— Той си върши работата страхотно. Трябва да го видиш в действие. — Лицето й доби онова измъчено изражение, както винаги, когато се споменеше нападението, което я бе принудило да се крие сега. Гласът й се снижи още повече: — Наистина искам да се науча да използвам магията, която владея, за да се бия. Не че в тази пустиня имам много възможности да се упражнявам.
Потръпнах, като си припомних демонстрацията й от предишната нощ.
— За всичко има време — отвърнах уклончиво.
Изправих се, като заявих, че трябва да свърша някаква работа. Мика попита Еди и Джил дали искат да обядват. Еди тутакси отвърна утвърдително. Джил ме погледна за разрешение.
— Това е само обяд — заяви Еди многозначително. Знаех, че той продължава да смята Мика за безобиден. Аз не бях толкова сигурна, ала след като видях колко увлечена беше Джил по Лий, реших, че Мика би трябвало да предприеме доста по-агресивни действия, за да стигне до някъде.
— Предполагам, че няма нищо лошо — отвърнах.
Джил изглеждаше облекчена и групата потегли. Прекарах остатъка от деня, довършвайки онази нещастна книга за госпожа Теруилиджър. Продължавах да смятам, че да преписвам дума по дума древните магии и ритуали си беше чиста загуба на време. Единствения смисъл, който виждах, беше, че ако наистина се наложи да ги цитира в изследването си, ще й е по-лесно да прави справки от компютърния файл и така няма да рискува да повреди книгата.
Беше вече вечер, когато свърших с възложеното ми от госпожа Теруилиджър и останалите домашни. Джил още не се бе върнала и аз реших да се възползвам от възможността да проверя нещо, което ме глождеше. По-рано през деня Джил бе споменала, че Еди я е защитил по време на нападението. Още от самото начало усещах, че има нещо странно в това нападение, нещо, което не ми казваха. Затова влязох в сайта на алхимиците и прочетох всички статии за бунтовете на мороите.
Естествено всичко беше документирано. Ние трябваше да водим архив за всички важни събития в живота на мороите и то до най-високото ниво в тяхната йерархия. Някак си алхимиците се бяха сдобили със снимки от кралския двор на мороите, както и с кадри от протестите на мороите пред административните им сгради. Не беше трудно да се различат пазителите дампири, докато се смесваха с тълпата, за да въдворят ред. За моя изненада разпознах Дмитрий Беликов — гаджето на Роуз — сред тези, които наблюдаваха тълпата. Не беше трудно да го забележиш, тъй като беше по-висок от всички наоколо. Дампирите много приличаха на хора и дори аз трябваше да призная, че той изглеждаше страхотно. Притежаваше някаква грубовата красота и дори на снимката се усещаха вътрешния му плам и устрем, докато следеше тълпата.