Останалите снимки от протестите потвърдиха това, което вече знаех. Като цяло повечето морои поддържаха кралицата. Онези, които бяха срещу нея, бяха малцинство — но шумно и опасно малцинство. Видео от новинарска емисия в Денвър показваше двама морои, замесени в свада в някакъв бар. Те крещяха за кралици и справедливост, повечето от което нямаше никакъв смисъл за наблюдателите от човешката раса. Това, което правеше видеото специално, беше типът, който го бе заснел — някакъв случаен човек с мобилен телефон с камера, — който твърдеше, че видял удължените кучешки зъби на двамата мъже, замесени в спора. Мъжът твърдеше, че е бил свидетел на схватка между вампири, ала никой не му бе повярвал. А и кадрите бяха твърде размазани и неясни, за да се видят подробности. Все пак това бе напомняне какво би могло да се случи, ако ситуацията с мороите излезе извън контрол.
Една проверка на сегашното положение показваше, че кралица Василиса наистина се опитваше да прокара закон, така че управлението й да не зависи повече от наличието на поне още един жив представител на кралската й фамилия. Според експертите на алхимиците, приемането на закона щеше да отнеме още три месеца, което съвпадаше с това, което Роуз ми бе казала. А за тези три месеца враговете на Василиса щяха да положат огромни усилия, за да се доберат до Джил. Ако Джил умреше, това щеше да бъде краят на управлението на Василиса, както и на усилията й да промени системата.
При все това не тези сведения ме бяха подтикнали към проучването ми. Исках да разбера онова, за което никой не говореше — за нападението над Джил. Това, което открих, не ми помогна особено. Разбира се, нито един от алхимиците не е присъствал, така че информацията ни се основаваше на докладваното от източниците на мороите. Всичко, което знаехме, беше, че „сестрата на кралицата е била жестоко и злостно нападната и е пострадала, но се е възстановила напълно“. У Джил не се забелязваха никакви следи от рани, а атаката се бе състояла седмица преди да пристигне в Палм Спрингс. Дали това време бе достатъчно, за да се излекува от „жестоко и злостно“ нападение? И дали тази атака бе достатъчно основание, за да крещи тя в съня си и да се събужда с писъци?
Не знаех, ала все още не можех да се отърся от подозренията си. Когато по-късно Джил се прибра, беше в такова приповдигнато настроение, че не ми даде сърце да я разпитвам. Освен това си припомних със закъснение, че имах намерение да проуча случая с племенницата на Кларънс и странната й смърт, причинена от прерязано гърло. Ситуацията с Джил ме бе разсеяла. Засега реших да оставя нещата така и да си легна рано.
Утре, помислих си, докато се унасях. Утре ще го направя.
Утрото настъпи много по-бързо, отколкото очаквах. Бях изтръгната от дълбокия си сън от някой, който ме разтърсваше, и за частица от секундата старият кошмар се завърна — онзи, когато алхимиците ме отведоха посред нощ. Разпознах Джил и едва сподавих вика си.
— Хей! — скарах й се аз. Отвън се процеждаше бледоморавата светлина на зората. Слънцето току-що бе изгряло. — Какво става? Какво има?
Джил ме гледаше с мрачно лице и разширени от страх очи.
— Отнася се за Ейдриън. Трябва да го спасиш.
Глава 14
— От самия него? — Не можах да се сдържа. Изрекох шегата, преди да се усетя.
— Не. — Тя приседна на ръба на леглото и прехапа долната си устна. — Може би „да спасиш“ не е правилната дума. Но трябва да отидем при него. Той е заклещен в Лос Анджелис.
Разтърках очите си, седнах и изчаках няколко минути, в случаи че всичко се окаже сън. Но не. Нищо не се промени. Взех мобилния си телефон от нощното шкафче и простенах, когато видях дисплея.
— Джил, още няма дори шест. — Усъмних се, че Ейдриън е буден толкова рано, но си спомних, че вероятно е по нощното разписание. Обикновено мороите си лягаха, когато за нас останалите беше късна утрин.