— Зная — отвърна тя сломено. — Съжалявам. Не бих те молила, ако не беше важно. Миналата нощ е пътувал на автостоп, защото е искал да се види отново с онези… Онези момичета морои. Предполагаше се, че Лий също е в Лос Анджелис, така че Ейдриън е смятал, че ще има кой да го върне у дома. Само че не е могъл да се свърже с Лий, така че сега не може да се прибере. Ейдриън, искам да кажа. Той е сам, изоставен и махмурлия.
Понечих да си легна отново.
— Не мога да му съчувствам. Може би ще си извади поука.
— Сидни, моля те.
Закрих очите си с ръка. Може би, ако заприличах на заспала, тя щеше да ме остави на мира. Изведнъж в съзнанието ми изникна един въпрос и аз рязко свалих ръката си.
— Откъде знаеш за всичко това? Той обади ли ти се? — Не спях леко като заек, ала все пак щях да чуя, ако телефонът и бе звънял.
Джил извърна поглед. Намръщих се и седнах в леглото.
— Джил? Откъде си разбрала за всичко това?
— Моля те — прошепна тя. — Не може ли просто да отидем при него?
— Не и докато не ми кажеш какво става. — Някакво злокобно усещане пропълзя по кожата ми. От известно време имах чувството, че съм изолирана в неведение за нещо голямо и сега внезапно осъзнах, че ще разбера какво криеха мороите от мен.
— Не бива да казваш — пророни тя, осмелила се най-сетне да срещне погледа ми.
Потупах татуировката върху бузата си.
— Както стоят нещата, едва ли мога да кажа на някого.
— Не, не става дума просто за някого. Не бива да казваш на алхимиците. Нито на Кийт. Нито на някой друг морой или дампир, които още не знаят.
Да не казвам на алхимиците? Това би било проблем. Въпреки всички лудости в живота ми, без значение колко много ме вбесяваха моите мисии или колко време съм прекарала с вампирите, никога не съм поставяла под съмнение на кого принадлежи лоялността ми. Аз бях длъжна да кажа на алхимиците, ако нещо ставаше с Джил и останалите. Това бе моят дълг към тях, към човечеството.
Разбира се, част от дълга ми към алхимиците беше да се грижа за Джил. Каквото и да я измъчваше в момента, очевидно бе свързано с добруването й. За около половин секунда се замислих дали да не я излъжа, ала тутакси отхвърлих идеята. Не бих могла да го направя. Ако трябваше да запазя тайната й, щях да го сторя. Ако ли не, щях да й го заявя в очите.
— Няма да кажа — обещах й. Мисля, че думите ми я изненадаха не по-малко, отколкото изненадаха мен. Тя ме изгледа изучаващо на мъждивата светлина и накрая реши, че казвам истината. Кимна бавно.
— Двамата с Ейдриън сме свързани. Искам да кажа, че имаме… духовна връзка.
От изумление очите ми щяха да изхвръкнат.
— Как е възможно това… — Внезапно всичко си дойде на мястото, всички липсващи парчета. — Нападението. Ти… та…
— Умрях — довърши прямо Джил. — Когато ни нападнаха мороите убийци, настъпи голяма суматоха. Всички смятаха, че са дошли за Лиса, така че повечето от пазителите заобиколиха нея. Еди беше единственият, който се хвърли да ме защити, ала не беше достатъчно бърз. Един мъж… — Джил докосна мястото в средата на гърдите си и потръпна. — Той ме прониза. Той… ме уби. Тогава се появи Ейдриън. Той използва магията на духа, за да ме излекува и да ме върне от мъртвите. И сега ние сме свързани. Всичко стана толкова бързо. Никой дори не разбра какво е направил.
Мислите ми препускаха. Духовна връзка. Духът бе елемент, който бе обект на големи тревоги, най-вече за нас, алхимиците, защото имахме съвсем малко сведения за него. Нашият свят се базираше на документите и познанието, така че всяка празнота ни караше да се чувстваме слаби. През вековете имаше записани сведения за използване на магията на духа, ала всъщност никой морой не беше осъзнавал, че точно това е елементът му. Събитията бяха определени като случаен магически феномен. Едва напоследък, когато Василиса Драгомир разкри способностите си, магията на духа бе преоткрита наново, заедно с многобройните й влияния върху психиката. Двете с Роуз имаха духовна връзка, единствената съвременна подобна документирана връзка. Умението да лекува бе едно от най-внушителните свойства на духа, а Василиса бе съживила Роуз след автомобилна злополука. Това бе изковало телепатична връзка помежду им, която бе прекъсната, когато Роуз едва не умря за втори път.
— Ти можеш да проникваш в главата му — промълвих задъхано. — В мислите му. В чувствата му. — Толкова много неща започнаха да си идват на мястото. Като например как Джил винаги знаеше всичко за Ейдриън, дори когато той твърдеше, че не й е казвал нищо.