— Той страда — не се отказваше Джил.
— Е, такъв е животът — изтъкнах философски.
— Аз страдам.
Въздъхнах.
— Джил…
— Не, говоря сериозно. Не е само махмурлукът. Искам да кажа, че донякъде е заради махмурлука. И докато на него му е зле и не може да предприеме нищо, аз също се чувствам зле! Плюс… Мислите му. Уф! — Джил опря чело на ръцете си. — Не мога да се отърся от обзелото го нещастие. Това е като… Все едно в главата ми блъска чук. Никъде не мога да се скрия от него. Не мога да направя нищо друго, освен да мисля колко нещастен е той! А това прави и мен нещастна. Или си мисля, че съм нещастна. Не зная. — Въздъхна. — Моля те, Сидни. Може ли да тръгваме?
— Знаеш ли къде е той? — попитах.
— Да.
— Добре тогава. Аз ще отида. — Плъзнах се от ръба на леглото.
Тя се изправи с мен.
— И аз ще дойда.
— Не — отсякох. — Ти се върни в леглото. Вземи един аспирин и се погрижи за себе си.
Освен това исках да кажа няколко думи на Ейдриън насаме. Разбира се, след като беше постоянно свързана с него, тя щеше да „чуе“ разговора ни, но щеше да ми бъде много по-лесно да му кажа каквото си бях наумила, ако Джил не присъстваше от плът и кръв и не ме гледаше с онези големи очи.
— Но ти как ще…
— Не искам да ти прилошее в колата. Само ми се обади, ако нещо се промени или той тръгне, или каквото и да се случи.
По-нататъшните протести на Джил бяха доста вяли — или защото нямаше сили да тръгне, или просто бе доволна, че някой щеше да „спаси“ Ейдриън. Не разполагаше с точния адрес, но имаше съвсем точно описание на луксозния апартамент, в който се намираше той — близо до известен хотел. Когато го потърсих в интернет, видях, че е разположен в Лонг Бийч, което означаваше, че се налагаше да мина покрай Лос Анджелис. Очакваха ме два часа път с кола. Имах нужда от кафе.
Поне денят бе приятен и толкова рано в неделя почти нямаше движение. Когато погледнах към синьото небе, си помислих колко хубаво би било, ако карах спортна кола със свален гюрук. Щеше да е хубаво и ако това пътуване беше поради друга причина, а не за да спасявам закъсал вампир купонджия.
Все още не можех да възприема напълно идеята, че между Джил и Ейдриън има духовна връзка. Мисълта, че някой е върнал друго същество от света на мъртвите, противоречеше на всичко, в което вярвах. Това бе не по-малко смущаващо от другото чудо, извършвано от магията на духа: променянето на стригой. Разполагахме с два документирани случая — с помощта на магията двама стригои са били върнати към първоначалната им същност. Единият беше жена на име Соня Карп. Другият беше Дмитрий Беликов. С тях и със сегашното възкресение на Джил, духът наистина започваше здравата да ме плаши. Толкова много сила просто не изглеждаше правилна.
Пристигнах в Лонг Бийч точно по график и без проблем открих комплекса с апартаменти. Намираше се на улицата точно срещу хотел „Каскадия“ с изглед към океана. След като Джил не ми се бе обадила за промяна в местоположението му, предположих, че Ейдриън все още е „заклещен“ там. По това време на деня не беше трудно да се намери място за паркиране на улицата, така че се поспрях отвън, за да се полюбувам на синьо-сивия Пасифик, ширнал се до западния хоризонт. Гледката спираше дъха, особено след първата ми седмица в пустинята на Палм Спрингс, Почти ми се прииска Джил да бе дошла с мен. Може би близостта с толкова много вода щеше да я накара да се почувства по-добре.
Луксозните апартаменти се намираха в сграда с венецианска мазилка в прасковен цвят, на три етажа, с по две жилища на етаж. От спомените в съзнанието на Ейдриън, Джил обясни, че е стигнал до най-горния етаж и после е завил надясно. Изкачих стъпалата и се озовах пред синя врата с тежко месингово чукче. Почуках.
Когато измина почти минута и никой не отговори, почуках по-силно. Канех се да потретя, когато чух превъртането на ключ в ключалката. Вратата се отвори със скърцане и едно момиче надникна през процепа.
Беше морой, с типичната кльощава фигура на дефилираща манекенка и бледа, съвършена кожа, която днес ме подразни още повече, тъй като усещах, че в най-скоро време на челото ми ще цъфне досадна пъпка. Беше на моята възраст, може би малко по-голяма, с лъскава черна коса и тъмносини очи. Приличаше на скъпа кукла. Освен това още не се бе разсънила.
— Да? — Плъзна разсеяно поглед по мен. — Продаваш ли нещо? — До тази висока и съвършена млада жена морой, внезапно се почувствах недодялана и безнадеждно демоде с ленената си пола и закопчаната догоре блуза.