— Тук ли е Ейдриън?
— Кой?
— Ейдриън. Висок. Кестенява коса. Зелени очи.
Тя се намръщи.
— Да не би да имаш предвид Джет?
— Аз… Не съм сигурна. Пуши ли като комин?
Момичето кимна вяло.
— Аха. Сигурно имаш предвид Джет. — Извърна се и извика: — Хей, Джет! Търси те някаква търговска пътничка.
— Нека влезе — подвикна познат глас.
Момичето морой отвори по-широко вратата и ме покани.
— Той е на терасата.
Прекосих всекидневната, която можеше да послужи като назидателен пример за това какво щеше да се случи, ако двете с Джил изгубехме всякакво чувство за порядък и самоуважение. Мястото беше истинска разруха. Момичешка разруха. Подът бе осеян с купчини мръсни дрехи, а изцапани чинии покриваха всеки квадратен сантиметър, останал незает от празни бирени бутилки. Преобърнато шишенце с лак за нокти бе оставило засъхнала яркорозова диря върху килима. Върху дивана, омотано в завивки, русокосо момиче морой се взря сънено в мен, после отново се отнесе.
Като заобикалях внимателно препятствията, успях да стигна до вратата на терасата и Ейдриън. Той се бе облегнал на парапета с гръб към мен. Утринният въздух бе топъл и чист, така че, съвсем естествено, той всячески се стараеше да го съсипе с пушенето си.
— Я ми кажи нещо, Сейдж. — Заговори, без да се обръща към мен. — Защо, по дяволите, някой ще построи сграда близо до плажа, на която нито една тераса не гледа към океана? Всички са обърнати към хълмовете. И освен ако съседите не се заемат с нещо интересно, съм на път да обявя тази постройка за пълна загуба на време и средства.
Скръстих ръце и се втренчих свирепо в гърба му.
— Толкова се радвам, че сподели ценното си мнение по въпроса. Ще го запомня и няма да забравя да го спомена изрично в оплакването, което ще подам до градския съвет относно трагичните им представи за океанските гледки.
Той се извърна и по устните му пробягна лека усмивка.
— Какво правиш тук? Мислех, че си на църква или нещо подобно.
— А ти как мислиш? Тук съм заради молбите на едно петнайсетгодишно момиче, което не заслужава това, на което я подлагаш.
Всяка следа от усмивка върху лицето му се стопи.
— О! Тя ти е казала. — Отново ми обърна гръб.
— Да, но ти трябваше да ми кажеш по-рано! Това е… изумително.
— И несъмнено нещо, което алхимиците нямат търпение да проучат. — Съвсем ясно си представях подигравателното му изражение.
— Обещах й, че няма да кажа на никого. Но при все това ти трябваше да ми се довериш. Това е важна информация, особено имайки предвид, че аз съм тази, която трябва да ви дундурка и да се грижи за всички вас.
— Дундурка, е твърде силно казано, Сейдж.
— Имайки предвид настоящата ситуация? Не, не бих казала.
Ейдриън не ме удостои с отговор и аз го огледах набързо. Носеше маркови, тъмни дънки и червена памучна риза, с която бе спал, съдейки по омачканото й състояние. Краката му бяха боси.
— Имаш ли сако? — попитах го.
— Не.
Върнах се вътре и започнах да тършувам сред безпорядъка. Русото момиче спеше дълбоко, а онова, което ми бе отворило, се бе проснало върху пооправеното легло в другата стая. Най-после открих чорапите и обувките на Ейдриън, захвърлени в един ъгъл. Взех ги, върнах се на терасата и ги пуснах в краката му.
— Обуй ги. Тръгваме.
— Ти не си ми майка.
— Не. Ако не ме лъже паметта, твоята излежава присъда за лъжесвидетелство и кражба.
Беше злобно да го кажа, но беше самата истина. А и привлече вниманието му.
Ейдриън извърна рязко глава. В зелените дълбини на очите му проблеснаха гневни пламъци. Всъщност за пръв път го виждах вбесен.
— Никога повече не я споменавай. Нямаш представа за какво говориш.
Гневът му беше малко плашещ, но аз не се огънах.
— Всъщност тъкмо аз бях начело на групата, проследила досиетата, които тя бе откраднала.
— Майка ми е имала причини да го стори — процеди той през стиснатите си зъби.
— Ти си готов да защитаваш ревностно някой, осъден за престъпление, а не изпитваш капка съчувствие и загриженост за Джил… която не е сторила нищо.
— Изпитвам огромно съчувствие и загриженост за нея! — избухна той. — Замълча, за да си запали цигара с треперещи пръсти. Подозирах, че в същото време се опитва да овладее емоциите си. — През цялото време мисля за нея. И как бих могъл да не го правя? Тя е там… Не мога да я усетя, но тя винаги е там, винаги слуша какво става в главата ми, слуша неща, които дори аз не искам да чуя. Чувства неща, които не искам да изпитвам. — Всмука дълбоко от цигарата, извърна се и зарея поглед в пейзажа, макар да се съмнявах, че наистина вижда каквото и да било.