— Ако си толкова загрижен за нея, защо се замесваш в подобни неща? — Посочих с жест наоколо. — Как можеш да пиеш, след като знаеш, че ще се отрази и на нея? Как можеш да правиш… — намръщих се — това, което си правил с онези момичета, като знаеш, че може да го „види“? Тя е на петнайсет.
— Зная, зная — промърмори той. — Всъщност не знаех за пиенето, не и в началото. Спрях да пия онзи ден, когато тя дойде след училище и ми каза. Наистина го направих. Но после… Когато всички дойдохте в петък, тя ми каза, че може да пийна, тъй като предстоят почивни дни. Предполагам, че не се е притеснявала толкова, че може да й прилошее. И така, казах си, ще пийна само две чаши. Само че миналата нощ се оказаха повече. И после нещата излязоха от контрол и аз се озовах тук и… какво правя всъщност? Не съм длъжен да се оправдавам пред теб.
— Не мисля, че можеш да се оправдаеш пред когото и да било. — Бях бясна и кръвта ми кипеше.
— Ти най-малко имаш право да приказваш, Сейдж. — Насочи обвинително пръст към мен. — Аз поне правя нещо. А ти? Ти си се оставила на течението. Стоиш и най-безропотно позволяваш на онзи задник Кийт да се отнася с теб като с боклук и само се усмихваш и кимаш. Ти си безгръбначно. Не се съпротивляваш. Изглежда дори стария Ейб те върти на пръста си. Права ли беше Роуз, че той разполага с нещо за теб? Или той просто е още някой, на когото не смееш да се опънеш?
Събрах цялото си самообладание, за да не му позволя да разбере колко дълбоко ме е засегнал.
— Ти не знаеш нищо за мен, Ейдриън Ивашков. Боря се и се опълчвам и то много.
— Не можеш да ме заблудиш.
Усмихнах се сковано.
— Просто не разигравам шоу, когато го правя. И това се нарича отговорност.
— Разбира се. Наричай го както щеш, щом ти помага да спиш спокойно.
Вдигнах ръце.
— Ето в това е проблемът: не спя спокойно през нощта, защото трябва да те спасявам от собствената ти глупост. Сега може ли да тръгваме? Моля те.
Вместо отговор той изгаси цигарата си и започна да нахлузва чорапите и обувките си. Докато го правеше, вдигна поглед към мен. Гневът му се бе изпарил. Настроенията му се сменяха толкова лесно, все едно прищракваш ключа на лампа.
— Трябва да ме измъкнеш от къщата на Кларънс. — Тонът му бе равен и сериозен. — Той е много мил, но ще полудея, ако остана там.
— Пълна противоположност на отличното ти поведение, когато не си там? — Отново огледах апартамента. — Може би твоите две компаньонки ще те сместят някъде.
— Хей, прояви малко уважение. Те са личности и си имат имена. Карла и Криси. — Намръщи се. — Или беше Миси?
Въздъхнах.
— Казах ти и преди — твоето местоживеене не зависи от мен. Толкова ли ти е трудно сам да си уредиш жилище? Защо имаш нужда от помощта ми?
— Защото нямам почти никакви пари, Сейдж. Моят старец ми отряза издръжката. Това, което ми отпуска, едва стига за цигари.
Обмислих идеята да му предложа да си тръгне, ала това едва ли би било полезна насока в разговора.
— Съжалявам. Наистина. Ако измисля нещо, ще те уведомя. Освен това, нали Ейб иска да останеш там? — Реших да играя на чисто. — Чух разговора ви първия ден. Как ти трябва да свършиш нещо за него.
Ейдриън се изправи, бе приключил с обувките.
— Да, макар да не зная за какво е всичко това. Чу ли също колко неясен беше самият той? Мисля, че просто го увърта с мен, намира ми занимавка, защото частица от онова объркано негово сърце изпитва вина от случилото се с…
Ейдриън млъкна, ала аз се досетих за неизреченото име: Роуз. По лицето му пробягна сянка на тъга, а очите му добиха изгубено и измъчено изражение. Припомних си как по време на пътуването ни с колата Джил се впусна в тирада за Роуз, за това колко много споменът за нея измъчва Ейдриън. Сега, след като знаех за връзката, изпитах чувството, че в казаното тогава е имало много малко от Джил. Думите й са били директно послание от Ейдриън. Докато го гледах в момента, ми бе трудно да определя мащаба на болката му, нито знаех как да му помогна. Знаех само, че внезапно проумях малко по-добре защо толкова силно се старае да удави тъгата си, не че това оправдаваше поведението му.