— Толкова се тревожех — промълви Джил.
Ейдриън разроши косата й, което я накара да се отдръпне.
— Няма за какво да се тревожиш, сладкишче. След като тази риза може да се изглади, никой не е пострадал.
Никой не е пострадал, помислих си, усещайки как гневът се разпалва в мен. Никой, освен Джил, която е била принудена да гледа как Ейдриън се сваля с други момичета и да понася запоите му. Нямаше значение, че Лий бе изместил старото й увлечение по Ейдриън. Тя бе твърде млада, за да е свидетел на нещо подобно. Ейдриън се бе държал егоистично.
— А сега — продължи обектът на възмущението ми, — ако Сейдж е достатъчно любезна да изпълни ролята на шофьор, ще заведа всички на обяд.
— Мислех, че нямаш пари — изтъкнах.
— Казах, че нямам много пари.
Джил и Еди се спогледаха.
— Ние, хм, ще се срещнем с Мика за обяд — смотолеви Джил.
— Доведете и него — заяви Ейдриън великодушно. — Така ще се запознае с член на семейството.
Малко след това се появи Мика, който явно бе много щастлив да се запознае с другия ни „брат“. Разтърси ръката на Ейдриън и се усмихна.
— Сега виждам семейната прилика. Започвах да се чудя дали Джил не е осиновена, но вие двамата много си приличате.
— Така смята и пощаджията ни в Северна Дакота — рече Ейдриън.
— Южна — поправих го. За щастие, Мика изглежда не забеляза нищо странно в неволната грешка.
— Добре — кимна Ейдриън. Вгледа се замислено в Мика. — Има нещо познато в теб. Срещали ли сме се?
Мика поклати глава.
— Никога не съм бил в Южна Дакота.
Бях сигурна, че чух съвсем ясно мърморенето на Ейдриън: „Нито пък аз“.
— Трябва да вървим — намеси се Еди припряно и пристъпи към вратата на общежитието. — По-късно имам да наваксам с някои домашни.
Намръщих се, озадачена от промяната в държанието му. Като цяло, Еди не беше лош ученик, но откакто дойдохме в „Амбъруд“, ми направи впечатление, че не проявява към ученето същия интерес като мен. Тази година беше повторение за него и той се задоволяваше да прави само това, което бе нужно, за да поддържа едно добро ниво.
Ако някой друг бе забелязал нещо странно в поведението му, не го показа. Мика вече разговаряше с Джил за нещо, а Ейдриън оставаше все така замислен, сякаш се опитваше да си припомни нещо за Мика. Щедрата покана на Ейдриън да ни почерпи с обяд се отнасяше само за заведение за бързо хранене, така че не се бавихме много. След като цяла седмица се бях хранила в стола на общежитието, оценявах по достойнство промяната, а Ейдриън отдавна се бе изказал относно „здравословното“ готвене на Дороти.
— Трябваше да си поръчаш от детското меню — каза ми той, сочейки изядения наполовина сандвич и едва наченатите пържени картофки. — Щеше да ми спестиш пари. И да получиш играчка.
— Преувеличаваш — срязах го. — А и освен това сега имаш остатъци, които да ти помогнат да преживееш някой и друг ден.
Той завъртя очи и си открадна едно картофче от чинията ми.
— Ти си тази, която би трябвало да си занесе неизяденото у дома. Как изобщо функционираш с толкова малко храна? — пожела да узнае той. — Няма да е далеч денят, когато направо ще се стопиш във въздуха.
— Престани.
— Просто казвам истината — не се предаваше той. — Би трябвало да качиш най-малко четири килограма.
Зяпнах го смаяно. Бях толкова шокирана, че направо онемях. Какво знаеха мороите за качване на килограми? Те имаха идеални фигури. Нямаха представа какво означава да се погледнеш в огледалото и да видиш недостатъците си, никога да не се чувстваш достатъчно добре в кожата си. За тях поддържането на фигурата не изискваше никакво усилие, докато аз, колкото и да се стараех, никога не можех да постигна тяхното нечовешко съвършенство.
Погледът на Ейдриън се отмести към Джил, Еди и Мика, които оживено обсъждаха идеята да провеждат заедно повече тренировки по самозащита.
— Много са сладки — заключи Ейдриън, така че да го чуя само аз. Играеше си със сламката, докато изучаваше групата. — Може би Кастъл е имал право, като не се е противопоставил на идеята Джил да се среща с някого в училище.
— Ейдриън — простенах аз.
— Шегувам се. Лий вероятно ще го предизвика на дуел. Знаеш ли, той не спира да говори за нея. Когато се върнахме от мини голфа, все ме врънкаше: „Кога пак ще излезем всички заедно?“, а в същото време направо се изтри от лицето на земята, когато бях в Ел Ей и се нуждаех от него.