Еди надникна над рамото ми, когато извиках записаното за смъртта на Тамара Донахю преди пет години. Наистина е била намерена с прерязано гърло. Друго търсене за Мелъди Крофт — приятелката на Криси и Карла — се появи в доклад от предишната нощ. Моите хора са били на местопрестъплението и много бързи във въвеждането на информацията. Мелъди също е била с прерязано гърло. Имаше и други докладвани убийства, извършени от стригой в Ел Ей — в крайна сметка градът беше голям — но само две съответстваха на този профил.
— Още ли мислиш за онова, което каза Кларънс — за ловците на вампири? — попита ме Еди.
— Не зная. Само си помислих, че си струва да проверя.
— Пазителите са анализирали внимателно и двата случая — рече Еди, сочейки екрана. — Те също са ги обявили за нападения на стригои — и от двете момичета е била взета кръв. Това правят стригоите. Не зная какво правят ловците на вампири, но не смятам, че пиенето на кръв е част от целта им.
— Аз също не смятам. Но кръвта на нито едно от тези момичета не е била пресушена докрай.
— Стригоите невинаги пресушават докрай жертвите си. Особено ако ги прекъснат. Това момиче, Мелъди, е било убито близо до нощен клуб, нали? Искам да кажа, че ако убиецът е чул някой да приближава, просто е побързал да изчезне.
— Предполагам. Но какво ще кажеш за прерязаното гърло?
Еди сви рамене.
— Имаме хиляди описания на безумни неща, извършени от стригои. Само си спомни окото на Кийт. Те са самото зло. Не са подвластни на никаква логика.
— Хм, нека не намесваме окото на Кийт. — Кийт не беше от случаите, които исках да си спомням. Облегнах се назад и въздъхнах. — В тези убийства има нещо, което не ми дава мира. Частично изпитата кръв. Прерязаните гърла. И двете необичайни неща вървят в комплект. А аз не обичам необичайните неща.
— Тогава си сбъркала професията си — рече Еди и усмивката му се завърна.
Аз също му се усмихнах, докато продължавах да прехвърлям всички факти в ума си.
— Предполагам, че си прав.
Когато не продължих, той ме изгледа изненадано.
— Ти не мислиш наистина… Не смяташ, че са били ловци на вампири, нали?
— Не, не съвсем. Не разполагаме с доказателства, че те изобщо съществуват.
— Но… — Изтъкна Еди.
— Но — подех аз, — тази идея не те ли плаши малко? Имам предвид, че сега знаеш точно кого да търсиш и от кого да се пазиш. Други морои. Стригой. Те са ясни. Но ловец на вампири? — Посочих към учениците около нас. — Не би могъл да знаеш кой е заплаха.
Еди поклати глава.
— Всъщност е много по-лесно. Просто възприемам всички като потенциална заплаха.
Не можах да реша дали това ме накара да се почувствам по-добре, или не.
Когато по-късно се върнах в общежитието си, госпожа Уедърс ме спря.
— Госпожа Теруилиджър остави нещо за теб.
— Оставила е нещо за мен? — изненадах се. — Не са пари, нали? — Досега не ми беше възстановила парите за нито едно от кафетата, които й бях купила.
Вместо отговор, госпожа Уедърс ми подаде книга с кожена подвързия. Отначало помислих, че е същата, която вече бях свършила. После се вгледах по-внимателно в корицата и прочетох: „Том 2“. Отгоре бе прикрепено жълто листче, върху което госпожа Теруилиджър бе написала: следващата. Въздъхнах и благодарих на госпожа Уедърс. Щях да изпълня всяка задача, която ми поставеше моята преподавателка; ала тайно се бях надявала, че този път ще ми възложи да проуча книга, която е повече историческа, а не сборник с рецепти за магии.
Вървях надолу по коридора, когато чух няколко тревожни възгласа откъм далечния край. Видях отворена врата и неколцина ученици скупчени край нея. Минах забързано покрай стаята си и отидох да видя какво става. Беше стаята на Джулия и Кристин. Въпреки че не бях сигурна дали наистина имам право, разбутах някои от изплашените наблюдатели и си проправих път. Никой не ме спря.
Открих Кристин да се мята буйно върху леглото си. Цялата бе плувнала в пот, а зениците й бяха толкова големи, че ирисите почти не се различаваха. Джулия седеше наблизо върху своето легло, както и още две момичета, които не познавах добре. Когато наближих, тя вдигна глава. Лицето й бе пребледняло от страх.
— Кристин? — извиках. — Кристин, добре ли си? — Когато не последва отговор, се извърнах към останалите: — Какво й има?