Джулия разгъна угрижено една влажна кърпа и я сложи върху челото на Кристин.
— Не знаем. Така е от сутринта.
Втренчих се изумено в нея.
— Но в такъв случай тя има нужда от лекар! Трябва веднага да повикаме някой. Ще отида да доведа госпожа Уедърс…
— Не! — Джулия скочи и сграбчи ръката ми. — Не можеш. Причината тя да е така… Ами, смятам, че е заради татуировката.
— Татуировката?
Едно от другите момичета улови ръката на Кристин и я обърна, за да мога да видя вътрешната страна. Там, татуирана с медно мастило върху тъмната кожа, проблясваше маргаритка. Спомних си колко много копнееше Кристин за небесна татуировка, но доколкото знаех, не можеше да си я позволи.
— Кога са и я направили?
— По-рано днес — осведоми ме Джулия. Изглеждаше сконфузена. — Аз й заех парите.
Вгледах се в блещукащото цвете, толкова хубаво и на вид толкова безобидно. Не се съмнявах, че то бе причина за състоянието й. Каквото и да бе смесено с мастилото, за да се постигне възбуда и еуфорично състояние, явно не взаимодействаше добре с организма й.
— Тя се нуждае от лекар — заявих твърдо.
— Не можеш да го извикаш. Тогава ще трябва да разкажем за татуировките — обади се момичето, което държеше ръката на Кристин. — Никой не повярва на Трей, но ако видят нещо такова… Ами, веднага ще затворят студиото „Невърмор“.
Господи!, помислих си. Ала за мое удивление, думите й бяха посрещнати с одобрителни кимвания от събралите се момичета. Да не би да бяха откачили? Колко от тях имаха тези абсурдни татуировки? И наистина ли за тях опазването им бе по-важно от живота на Кристин?
Джулия преглътна и приседна отново на ръба на леглото.
— Надявам се, че това ще мине. Може би й е нужно малко време, за да се приспособи.
Кристин простена. Един от краката и затрепери, сякаш пронизан от мускулен спазъм, сетне застина. Очите й и огромните им зеници се взираха с празен поглед, а дишането й бе накъсано.
— Но тя е имала цял ден, за да се приспособи! — изтъкнах. — Момичета, тя може да умре.
— Откъде знаеш? — слиса се Джулия.
Не знаех, не и със сигурност. Но се случваше, макар и рядко, татуировките на алхимиците да не се понесат добре. В деветдесет и девет процента от случаите човешките тела възприемаха вампирската кръв, която се използваше в татуировките на алхимиците, позволявайки на свойствата й да се влеят в организма. Получаваше се нещо като дампир от ниско ниво. Ние се сдобивахме с повече издръжливост, жизнена сила и дълъг живот, макар че не получавахме необикновените физически способности, които дампирите притежаваха, тъй като кръвта беше твърде разредена. При все това винаги имаше отделни случаи, когато човек се чувстваше зле от татуировката на алхимиците. Кръвта ги отравяше. Нещата се усложняваха, защото златото и другите химически елементи, въздействаха така, че кръвта да проникне трайно в кожата. И онези, които не получеха лекарска помощ, умираха.
Вампирската кръв не би причинила еуфория, затова не вярвах, че се съдържа в тази татуировка. Но лечението, което използвахме за татуировките на алхимиците, елиминираше действието на металните съставки, за да се освободи кръвта, което щеше да позволи на организма да се пречисти по естествен път от нея. Предположих, че същият принцип ще сработи и в този случай. Само че не знаех точната формула на сместа на алхимиците и дори не бях сигурна, че ще има същия неутрализиращ ефект върху медта, както върху златото.
Прехапах устна, докато размишлявах, и накрая взех решение.
— Ей сега се връщам — казах им и хукнах към стаята си. През цялото време вътрешният ми глас ме упрекваше за глупостта. Не беше моя работа да се замесвам в нещо подобно. Трябваше да отида право при госпожа Уедърс.
Вместо това отворих вратата на стаята си и заварих Джил, загледана в екрана на лаптопа си.
— Здрасти, Сидни — усмихна ми се тя. — Чатим си с Лий… — Пое дълбоко дъх. — Какво не е наред?
Включих своя лаптоп и седнах върху леглото. Докато чаках да се зареди, се пресегнах към малкия метален куфар, който много внимателно бях опаковала, но не бях възнамерявала да използвам.
— Можеш ли да ми донесеш малко вода? Бързо?
Джил се поколеба само за миг, сетне кимна.
— Веднага се връщам — рече и скочи от леглото.
Докато я нямаше, отворих куфара с ключа, който държах винаги в себе си. Вътре имаше малки количества от дузината съставки на алхимиците: вещества, които смесвахме и използвахме в работата си. От някои компоненти — като онези, които използвахме, за да разтваряме труповете на стригоите — имах в достатъчно количество. Но от други разполагах само с малки мостри. Операционната система на лаптопа ми се зареди и аз влязох в базата на алхимиците. След няколко търсения вече разполагах с формулата на антидота за татуировката.