След това плъзнаха слуховете, че Сидни Мелроуз е новият местен фармацевт. И понеже ми остана малко от крема, с който помогнах на Кристин, подарих остатъка на едно момиче, страдащо от остра форма на акне. И на нея й подейства много добре. Само че аз самата не спечелих кой знае колко от това. Хората започнаха да ме търсят за всякакви кожни болести и дори предлагаха да ми платят. Някои молби бяха безсмислени, като например лек срещу главоболие. На такива просто им предлагах да взимат аспирин. Други искания — най-вече за чудодейни противозачатъчни средства — бяха извън възможностите ми, така че решително настоявах да не ми губят времето с такива молби.
Като се изключат подобни странни искания, всъщност нямах нищо против подобряването на ежедневното ми общуване със съучениците ми. Отдавна бях свикнала хората да се нуждаят за нещо от мен, така че се чувствах в свои води. Някои просто искаха само да ме опознаят по-добре, което за мен бе ново преживяване, при това по-приятно, отколкото съм очаквала. Докато други искаха… по-различни неща.
— Здравей, Сидни.
Чаках да започне часът по английски и се стреснах, като видях един от приятелите на Грег Слейд, застанал до чина ми. Казваше се Брайън. Макар да не знаех много за него, той не ми се струваше толкова нагъл като Слейд, което беше точка в полза на Брайън.
— Да? — попитах, като се зачудих дали няма да ми поиска записките, за да препише от тях.
Той имаше буйна кестенява коса, която май нарочно поддържаше разрошена и всъщност изглеждаше доста готино. Прокара ръка през нея, докато търсеше подходящите думи.
— Знаеш ли нещо за немите филми?
— Разбира се — отвърнах. — Първите са се появили още в края на деветнайсети век и понякога са имали музикален съпровод, но през двайсетте години на следващия век започнали да озвучават филмите, с което бил сложен край на периода на нямото кино.
Брайън ме зяпна слисано, сякаш бе получил повече, отколкото очакваше.
— О, хубаво. Ами, хм, през следващата седмица ще има фестивал на нямото кино. Гледа ли ти се някой от тези филми?
Поклатих глава.
— Не, не ми се вярва да ми допадне. Уважавам нямото кино като форма на изкуството, но, честно казано, не съм запалена по филмите от тази епоха.
— Ъъ, добре. — Брайън приглади отново косата си. Представих си нагледно как рови в главата си, за да намери някакви подходящи реплики. Защо, за бога, му бе скимнало да ме пита за немите филми? — Ами какво ще кажеш за „Космически кораб 30“? Пускат го в петък. Гледа ли ти се?
— Всъщност и по научната фантастика не си падам — отсякох. Това бе самата истина, за мен този жанр беше крайно безинтересен.
Брайън ми се стори решен да изскубне докрай гривата от главата си.
— Има ли въобще някакъв филм, който ти се гледа?
Набързо прегледах наум списъка с последните заглавия, които предлагаха киносалоните.
— Не. Всъщност не. — Звънецът удари, Брайън поклати глава и се отправи назад към своя чин.
— Това беше странно — промърморих. — Да има толкова лош вкус по отношение на филмите. — Озърнах се и се сепнах, като видях Джулия с глава, приведена върху чина си, да се киска беззвучно. — Какво има?
— Това… — Едва не се задави тя, — това беше адски смешно.
— Какво? — попитах отново. — Защо?
— Сидни, та той те канеше на среща!
Мислено преповторих разговора.
— Не, няма такова нещо. Той ме питаше за киното.
Тя направо се задави от смях, дори изтри една сълза.
— За да разбере какво ти харесва и да те изведе!
— Е, защо не го каза направо?
— Ти си толкова възхитително наивна — заяви тя. — Надявам се да съм наоколо, когато настъпи денят, когато наистина ще забележиш, че някой се интересува от теб.
Аз продължих да зяпам озадачено, а тя и останалата част от класа избухнаха в неудържимо кикотене.
Докато все повече се превръщах в предмет на всеобщо възхищение, популярността на Джил се сриваше с главоломна бързина. Част от причината за това бе вродената й свенливост. Тя толкова се притесняваше, че е различна и мислеше, че и останалите са се втренчили в това. От страх продължаваше да страни от хората и всички я смятаха за надута и придаваща си важност. Като че ли за да влоши нещата, най-после чрез алхимиците пристигна и „бележка от лекаря“ за Джил. Училищната управа не можеше да я разпредели в друг клас, който вече бе започнал. На деветокласниците не се позволяваше да помагат на учителите си като Трей. След консултации с госпожица Карсън, накрая решиха, че Джил ще участва в часовете по физическо, когато са в зала, а ще се „занимава с други дейности“, когато часовете се провеждат на открито. Това означаваше да пише доклади на теми като история на софтбола и други подобни. За съжаление това още повече допринесе за изолацията на Джил.