Въпреки всички усложнения, Мика продължаваше да си пада по нея.
— Тази сутрин Лий ми изпрати есемес — заяви ми тя един ден по време на обяд. — Иска да ме заведе на вечеря. Мислиш ли… Искам да кажа, зная, че и вие, приятели, ще искате да дойдете… — Погледът й се премести неуверено от Еди към мен.
— Кой е този Лий? — попита Мика, който тъкмо се бе присъединил към групата ни.
Възцари се неловка тишина.
— О! — промълви Джил, извръщайки поглед. — Той е, хм, едно момче, което познаваме. Не е от тук. Посещава колеж в Лос Анджелис.
Мика обмисли информацията.
— И те е поканил на среща?
— Да… Ние всъщност и преди сме излизали. Предполагам, че сме нещо като… хм, гаджета.
— Нищо сериозно — вметна Еди. Не бях сигурна дали го каза, за да пощади чувствата на Мика, или заради желанието да попречи на Джил да се сближи твърде много с някого.
Трябваше да призная, че Мика успя отлично да прикрие чувствата си. След още малко размисъл, той дари Джил с усмивка, която изглеждаше почти искрена.
— Е, това е страхотно. Надявам се, че и аз ще мога да се запозная с него. — След това разговорът се насочи към предстоящия футболен мач и никой повече не спомена Лий.
Разкритието за Лий промени държанието на Мика към Джил, но той продължи да движи с нас през цялото време. Може би се надяваше, че Лий и Джил ще скъсат. Или просто беше с нас, защото Мика и Еди прекарваха много време заедно, а Еди бе един от малкото приятели на Джил. Но проблемът не беше Мика. Истинският проблем беше Лоръл.
Не мисля, че Мика би се заинтересувал от нея дори и Джил да не съществуваше, но тя продължаваше да възприема Джил като заплаха и правеше всичко възможно всячески да вгорчава живота й. Разпространяваше слухове за нея и не спираше да подхвърля злостни коментари из коридорите и по време на часовете за бледата й кожа и прекалено слабата и фигура — най-големите притеснения на Джил.
Веднъж или два пъти чух определението „момичето вампир“ да се шепне из коридорите. Това накара кръвта ми да се вледени, независимо колко пъти си повтарях, че е само шега.
— Джил не е виновна, че Мика и Лоръл не са заедно — заявих един ден пред Джулия и Кристин. Двете бяха развеселени от постоянните ми усилия да се опитам логично и рационално да си обясня отношенията в училище. — Не разбирам. Той изобщо не харесва Лоръл.
— Да, но за нея е много по-лесно да си мисли, че проблемът е в Джил, когато всъщност Лоръл е една голяма кучка и Мика го знае — обясни Джулия. След неловката сцена с Брайън, двете с Кристин се бяха нагърбили с нелеката задача да ме просвещават относно особеностите на „нормалното“ човешко поведение.
— Освен това, на Лоръл просто й харесва да има жертва, с която да се заяжда — додаде Кристин. Тя рядко говореше за татуировката, но оттогава бе много сериозна и замислена.
— Добре — кимнах, опитвайки се да проследя логиката, — но аз бях тази, която я подигра заради боядисаната коса. А тя почти не ми отвърна.
Кристин се усмихна.
— На нея не й е забавно да се заяжда с теб. Ти ще й го върнеш. Джил не се защитава особено, а и няма много хора, които да я защитят. Тя е лесна мишена.
Най-после се случи и нещо положително. Ейдриън се държеше добре след злополучната си авантюра в Лос Анджелис, макар да се питах колко дълго ще продължи образцовото му поведение. Доколкото знаех от Джил, той все още се чувстваше отегчен и нещастен. Графикът на Лий бе доста натоварен, а и в крайна сметка не беше негова работа да се грижи за Ейдриън. Всъщност за Джил изглежда нямаше идеално решение. Ако Ейдриън се отдадеше на пороците си, тя страдаше от последиците от махмурлука му и „романтичните му забежки“. А ако не го правеше, тогава се чувстваше нещастен, като това негово състояние бавно се просмукваше и в нея. Единствената надежда беше, че Джил евентуално ще се научи да контролира и блокира нахлуването му в съзнанието й, но това, както Роуз й бе казала, щеше да отнеме доста дълго време.