Тясна алея разделяше студиото за татуировки от съседния ресторант и ние спряхме точно пред нея. Малко по-навътре в алеята имаше врата за студиото и един мъж излезе отвътре и запали цигара. Беше направил само две крачки, когато друг мъж подаде глава от страничната врата и извика:
— Колко дълго ще отсъстваш? — Зад него видях лавици и маси.
— Само ще отскоча по-надолу до магазина — отвърна мъжът с цигарата. — След десет минути се връщам.
Другият тип влезе вътре и затвори вратата. Малко по-късно го видяхме през предния прозорец на студиото как пише нещо на компютъра.
— Трябва да вляза там — казах на Ейдриън. — През онази врата.
Той повдигна вежди.
— Да се промъкнеш тайно? Какво престъпно деяние от твоя страна. И, както сама знаеш — опасно и глупаво.
— Зная — отвърнах, изненадана от спокойствието, с което си признах. — Но зная и още нещо — това може да е единственият ми шанс.
— Тогава ще дойда с теб, в случай че онзи тип се върне — въздъхна Ейдриън. — Никой не бива да има основание да твърди, че Ейдриън Ивашков не помага на закъсали девици. Освен това, видя ли го? Прилича на някакъв откачен рокер. И двамата приличат.
— Не искам ти… Почакай. — Осени ме вдъхновение. — Ти ще говориш с типа вътре.
— Ъ?
— Иди отпред. Разсей го, така че да мога да разузная наоколо. Говори му за… Не зная. Ще измислиш нещо.
Набързо обсъдихме плана си. Изпратих Ейдриън да свърши своята част, докато аз се мушнах в алеята и приближих вратата. Дръпнах дръжката и установих, че е… заключена.
— Разбира се — промърморих. Какъв смисъл имаше странична врата като тази да се държи незаключена? Брилянтният ми план започваше да се срива, когато си спомних, че алхимичните ми „химикали“ са в чантата ми.
Рядко се нуждаех от пълния си комплект, като се изключат кризите с акне в училище, така че обикновено го държах в стаята си. Алхимиците винаги са на повикване, без значение къде се намират, за да прикриват вампирски следи. Така че винаги носехме със себе си две неща. Едното беше смес, която разтваряше за минута трупа на стригой. Другата бе също толкова ефективна в разтварянето на метал.
Беше вид киселина и аз я държах в специално шишенце в чантата си. Извадих го бързо и отвинтих капачката. Лъхна ме горчив мирис и аз смръщих нос. Наведох се внимателно и с капкомера капнах няколко капки в средата на ключалката. Мигом отстъпих, когато оттам се надигна бяла мъгла. След трийсет секунди се разсея напълно, а в средата на ключалката се бе появила дупка. Едно от хубавите неща на тази смес, която наричахме „скорострелец“, беше, че реакцията ставаше много бързо. Сега върху повърхността не бе останало нищо от химикала и нямаше опасност за кожата ми. Бутнах дръжката и тя подаде.
Отворих предпазливо вратата, за да съм сигурна, че няма никой наоколо. Нямаше. Помещението беше празно. Промъкнах се вътре и затворих тихо вратата зад себе си, като пуснах резето от вътрешната страна, за да съм сигурна, че ще остане заключено. Както бях предположила отвън, стаята беше склад, пълен с най-различни инструменти, необходими на едно студио за татуировки. Заобикаляха ме три врати. Едната водеше към банята, втората към тъмна стая, а третата към приемната на студиото. Оттам се процеждаше светлина и аз чувах гласа на Ейдриън.
— Мой приятел има такава — казваше той. — Видях я и той ми каза, че това е мястото, където са му я направили. Хайде, не ме баламосвай.
— Съжалявам — долетя сърдитият отговор. — Нямам представа за какво говориш.
Започнах да оглеждам бавно шкафовете и чекмеджетата, да чета етикетите, търсейки нещо подозрително. Имаше прекалено много неща и твърде малко време.
— Парите ли са проблемът? — настояваше Ейдриън. — Защото аз имам достатъчно. Само ми кажи колко струва.
Последва дълга пауза и аз се надявах мъжът да не поиска Ейдриън да докаже думите си, като му покаже пари в брой, тъй като той бе дал последните си в подкрепа на каузата за рака на белите дробове.
— Не зная — рече типът накрая. — Ако мога да направя тази медна татуировка, за която говориш, като не казвам, че мога, ти вероятно не можеш да си я позволиш.
— Пак ти казвам — не се предаваше Ейдриън, — само назови цената.