— И какво по-точно те интересува? — попита мъжът бавно. — Само цветът?
— Мисля, че и двамата знаем — отвърна Ейдриън лукаво. — Искам цвета. Искам и „бонус“ ефектите. И искам да изглеждам много як. Но ти вероятно едва ли ще можеш да нарисуваш това, което искам.
— Това да е последната ти грижа — заяви типът. — Правя това от години. Мога да ти нарисувам всичко, което поискаш.
— Така ли? Можеш ли да нарисуваш скелет върху мотоциклет, от който да излизат пламъци? С пиратска шапка върху черепа. И с папагал на рамото му. Скелет на папагал. Или може би скелет на папагал нинджа? Не, това ще е претрупано. Но ще е готино, ако скелетът върху мотоциклета изстрелва звезди. Този, който е обвит в пламъци.
Междувременно все още нямаше и следа от това, което търсех, но сигурно имаше безброй тайни местенца и скривалища, които трябваше да изследвам. Започна да ме обзема паника. Времето ми изтичаше. Тогава вниманието ми бе привлечено от тъмната стая и забързах към нея. Хвърлих един бърз поглед към предната част на студиото, завъртях ключа на осветлението и затаих дъх. Изглежда никой не бе забелязал нищо, тъй като разговорът в приемната продължаваше.
— Това е най-абсурдното нещо, което някога съм чувал — каза татуировчикът.
— Дамите едва ли ще са на същото мнение — възрази Ейдриън.
— Виж, хлапе — рече мъжът, — дори не става дума за пари, а за наличност. Това, за което говориш, изисква много мастило, а аз не разполагам с толкова на склад.
— Е, тогава кога ще ти доставят? — продължаваше да напира Ейдриън.
Вторачих се изумено в това, което бях открила: помещението, където се правеха татуировките. Имаше разтегателно кресло — много по-удобно от масата, върху която ми бяха направили моята татуировка — и малка маса, покрита с предмети, които приличаха на току-що използвани инструменти.
— Вече имам списък с желаещи преди теб. Не зная кога ще получа нужните съставки.
— Може ли да ми се обадиш, когато разбереш? — попита Ейдриън. — Ще ти дам координатите си. Казвам се Джет Стийл.
Ако ситуацията не беше толкова напрегната, щях да изпъшкам. Джет Стийл? Преди да успея да задълбая по въпроса, най-накрая открих това, което търсех. Пистолетът за татуировки върху масата имаше собствен резервоар за мастило, но наблизо бяха подредени няколко малки шишенца. Всички бяха празни, но на дъното на някои все още се виждаше метална утайка, която бе достатъчна, за да мога да изследвам състава й. Без да се замисля повторно, започнах да ги пъхам в чантата си. Върху масата забелязах също и запечатани шишенца, пълни с тъмна течност. Взех внимателно едно, отворих го и помирисах съдържанието му.
Страховете ми се потвърдиха.
Затворих капачката и го добавих към останалите в чантата.
Точно в този момент чух трополене зад мен. Някой се опитваше да отвори задната врата. Но аз бях пуснала резето и то не подаде. Все пак това означаваше, че времето за разузнаване бе изтекло. Тъкмо затварях ципа на чантата си, когато чух да се отваря предната врата на студиото.
— Джоуи, защо задната врата е заключена? — прозвуча сърдит глас.
— Винаги е заключена.
— Не, резето е пуснато. Отвътре. Не беше, когато излязох. Единственият ми път за бягство! Изключих осветлението и забързах обратно през склада.
— Почакайте! — възкликна Ейдриън. В гласа му се долавяше тревожна нотка, все едно се опитваше да привлече нечие внимание. Имах притеснителното чувство, че двамата типове, които работеха тук, са се насочили към склада за инспекция. — Искам да разбера още нещо за татуировката. Може ли и папагалът да е с пиратска шапка? Миниатюрна шапка?
— След минута. Първо трябва да проверим нещо. — Гласът прозвуча по-силно от преди. По-близо.
Ръцете ми трепереха, докато освобождавах резето. Успях да отворя вратата и изскочих навън, тъкмо когато чух гласовете зад гърба си. Без да се спирам, за да погледна назад, затворих вратата и хукнах по алеята към главната улица, където бях паркирала. Бях съвсем сигурна, че мъжете не успяха да ме видят. Мисля, че съм представлявала само фигура, бягаща през вратата. При все това бях благодарна, че улицата е пълна с хора. Смесих се с тълпата, после се приближих до колата и извадих ключовете. Ръцете ми бяха потни и трепереха, докато отключвах вратата.
Ужасно ми се искаше да се озърна, но се боях, че ще привлека вниманието на двамата мъже, ако бяха излезли навън, за да огледат улицата. Докато нямаха причина да ме подозират…