— И не отговаря на мобилния си — додаде Еди.
Най-сетне позволих на страха да ме завладее и сигурно се е изписало върху лицето ми. Изражението на охранителя омекна.
— Не се тревожи. Сигурен съм, че ще се появи. — Това бе едно от утешителните изречения, които хората от неговата професия казваха на членовете на семейството. — Но имаш ли представа къде другаде може да е?
— Ами другите ти братя? — намеси се Мика.
Боях се, че ще се стигне до това. Бях почти сто процента сигурна, че не е с Кийт, но той навярно трябваше да бъде уведомен за изчезването й. Не беше нещо, което изгарях от нетърпение да сторя, защото знаех, че ме очаква сурова лекция. Освен това в очите на алхимиците щеше да бъде доказателство за провала ми. Би трябвало да съм с Джил. Това беше моята работа, нали? Вместо това — като пълна глупачка — помагах на някого да си върши личните задачи. И не просто на някого, а на вампир. Ето как щеше да се възприеме всичко това от алхимиците. Фенка на вампирите.
— Бях с Ейдриън — отвърнах бавно. — Предполагам, че Джил някак си е отишла до дома на Кларънс, за да го чака да се върне. Всъщност, не влязох вътре.
— Опитах се да се обадя и на него — рече Еди. — Никой не ми вдигна.
— Извинявай. С него ходихме на интервюта за работа, така че той сигурно си е изключил телефона. Искаш ли пак да му се обадиш? — Аз определено нямах желание за това.
Еди се отдалечи малко, за да се обади на Ейдриън, докато говорех с госпожа Уедърс и мъжа от охраната. Мика крачеше наоколо с потъмняло от тревога лице, а аз се почувствах виновна, задето винаги исках да го държа по-далеч от Джил. Расовият проблем беше едно, но той наистина се тревожеше за нея. Описах на охраната всички места в кампуса, които Джил обичаше да посещава. Те потвърдиха, че вече са ги проверили.
— Свърза ли се с него? — попитах, когато Еди се върна.
Той кимна.
— Тя не е там. Макар, че сега се чувствам много зле. Той много се разстрои и притесни. Може би трябваше да изчакаме, преди да му кажем.
— Не… Всъщност това може да е за добро. — Срещнах погледа на Еди и видях, че ме е разбрал. Изглежда, когато бяха силни, емоциите на Ейдриън нахлуваха в Джил. Ако се е паникьосал достатъчно, се надявах тя да разбере, че се тревожим за нея и да се появи. Но това беше при положение, че тя просто се криеше или е отишла някъде, където не можем да я намерим. Опитах се да не мисля за алтернативата: нещо се е случило и тя е на място, откъдето не може да се свърже с нас.
— Понякога учениците просто се измъкват тайно — обади се охранителят. — Неизбежно е. Обикновено се опитват да се промъкнат обратно преди вечерния час. Да се надяваме, че и в случая е така. Ако не се появи дотогава… Ами, ще трябва да се обадим в полицията.
Благодарихме на охранителя за помощта. Госпожа Уедърс се върна на рецепцията, но беше ясно, че е много обезпокоена и притеснена. Понякога се държеше рязко и изглеждаше сърдита, но имах чувството, че е искрено загрижена за учениците си. Мика си тръгна, за да потърси някакви свои приятели, които работели в кампуса и да ги попита дали не са видели нещо.
Останахме двамата с Еди. Без да го обсъждаме, се насочихме към фотьойлите във фоайето. Мисля, че и той, също като мен, имаше желание да дежури край вратата, за да види Джил в мига, в който се появи.
— Не биваше да я оставям — промълви той.
— Налага се — изтъкнах логично. — Не можеш да си с нея в часовете й или в стаята й.
— Това място беше лоша идея. Твърде е голямо. Прекалено е трудно да се обезопаси. — Той въздъхна. — Не мога да повярвам, че се случва.
— Не… Идеята беше добра. Джил се нуждае от някакво подобие на нормален живот. Можете да я заключите някъде в някаква стая и да прекъснете всичките й връзки с околния свят, но каква полза ще има от това? Тя има нужда да ходи на училище и да бъде сред хора.
— Макар че едва ли може да се каже, че много общува с тях.
— Не — признах. — Има проблем с общуването, но се надявам, че нещата ще се подобрят.
— Аз само исках тя да е щастлива.
— Аз също. — Изправих се, защото ме осени тревожна мисъл. — Нали не мислиш… Не мислиш, че е избягала, за да се върне при майка си? Или в кралския двор?
Лицето му доби още по-мрачно изражение.
— Надявам се, че не. Смяташ ли, че нещата може да са толкова зле?