— Halef, ’ati balak, ’ati balak — Халеф, внимавай, внимавай! — изкрещях аз с все сила, но твърде късно. Добрият хаджи Халеф получи силен удар по главата и се просна на земята.
Обзе ме такава ярост, каквато навярно никога не бях изпитвал. Затичах се или по-точно пързаляйки се, аз се спуснах като стрела от купищата развалини и стигнал долу, се втурнах към конете, ала по пътя си трябваше да преодолея висок изпепелен от жаркото слънце зид, който беше станал ронлив като курабия. Въпреки това успях да се изкатеря върху него, но тъкмо когато се наканих да се спусна от другата му страна забелязах, че се приближаваха някакви хора, които не бяха моите хадедихни и щяха да минат точно под мен. В същия миг нейде на юг от мен се разнесе вик и той ми показа, че там сигурно се бе случило някакво нещастие. Дали трябваше да се втурна натам или… е, какво трябваше или не трябваше, в случая нямаше никакво значение, защото зидът на който стоях или по-скоро висях, се срути под мен и аз се строполих долу право между онези типове, а те мигновено се нахвърлиха върху мен.
Нищо не знам за случилото се през следващите минути. Отначало имах смътното усещане, че обвит в гъст облак прах лежах притиснат на земята от много ръце, удрях и ритах наоколо с юмруци и крака, за да се освободя. Но после ме обгърна не само прахолякът, но и тъмата на пълна несвяст.
Когато отново дойдох на себе си, видях надвесено близо над мен лицето на Омар бен Садек.
— Ефенди, ти отвори очи! — извика той. — Хамдулилях, значи не си мъртъв! Виждаш ли ме? Чуваш ли думите ми?
Помъчих се да му отговоря, ала не успях да изрека нито една единствена сричка. Чувствах главата си като голяма, но празна бъчва — така ме бяха ударили.
— Събуди се, сихди, събуди се напълно! — продължи умолително Омар. — Не разбираш ли какво ти говоря? Нали отвори очи?
Около него стояха седем хадедихни, отправили изпълнените си със страх погледи към мен, но аз не бях способен нито да кажа нещо, нито да се помръдна.
— О, Аллах! Въпреки отворените очи той е мъртъв! — продължи Омар. — Къде ли може да е Халеф? Защо не е придружил нашия скъп ефенди?
— Халеф! Моят добър дребничък хаджия! Тази мисъл окончателно ми възвърна съзнанието, способността да се движа и да говоря. Скочих на крака и извиках:
— Елате, елате! Навярно Халеф е убит!
Понечих да се затичам, но се олюлях и паднах на земята, после пак се надигнах и отново се строполих.
— Халеф убит? Къде, къде? — завикаха един през друг хадедихните.
— При конете. Тичайте натам, тичайте!
— Да, тичайте, бягайте! — подкрепи ме Омар. — Аз трябва да остана тук при моя сихди. Той не може да стане, не може да върви.
— Мога, защото трябва! — отвърнах аз, докато другите хукнаха в указаната посока.
— Опитай се тогава, скъпи мой ефенди! Ще те подкрепям!
Той ме изправи на крака и с негова помощ се оказа, че мога да вървя. Наистина бавно, но вървях. С всяка крачка на главата ми олекваше, а краката все повече ми се подчиняваха. Когато стигнахме мястото, където бях оставил Халеф и където го зърнах за последен път заедно с шейха, видях дребничкият хаджия да лежи на земята в безсъзнание с окървавена глава. Конете бяха изчезнали. Тази гледка ми възвърна физическата сила и дееспособност както и духовната енергия. Освободих се от прегръдката на Омар, защото не чувствах повече нужда да ме подкрепя и наредих на един от хадедихните:
— Тичай бързо към северните покрайнини на града и виж дали оттам ще можеш да зърнеш някъде мунтафиките с техните коне!
Той веднага се подчини, а аз клекнах до Халеф, за да го прегледам. Не беше мъртъв, а само зашеметен. Силно кървящата рана, нанесена му с онзи камък, не изглеждаше опасна. Можехме да изчакаме да дойде на себе си без особена тревога. Едва в този момент забелязах, че не всички наши хора са тук.
— Къде е Масуд? — попитах аз. — Не го виждам.
— О, сихди, колко прав беше ти когато тайно ми направи знак, а на него тихо нареди да бъде предпазлив! — отвърна Омар. — Масуд, братът на жена ми е мъртъв, пронизан и ограбен от онези песове от проклетото племе на мунтафиките.
— Господи! Истина ли е?
— Да. Намерихме трупа му.
— Мина ми през ума, когато ви чух да викате. Значи все пак не е обърнал внимание на предупреждението ми!
— За съжаление не! Докато бяхме коленичили, за да почетем Ибн Риза, когото по-добре Аллах изобщо да не беше създавал, без да забележим шейхът подмамил Масуд настрани под някакъв предлог. После го чухме да вика за помощ и се втурнахме подир него, ала първо трябваше доста да потърсим докато го намерихме в локва кръв. Беше пронизан в сърцето. Парите бяха изчезнали. Вдигнахме голяма олелия и решихме да се върнем при конете и при теб. Това е подплашило убийците, които те нападнаха, и ти спаси живота. Но те избягаха!