Мотоциклетите спряха с работещи двигатели и един от рокерите извади нож. Острието изскочи с изщракване, останалите се засмяха.
— Ще ти правим операция, приятелче — каза типът с ножа.
— Чакай, Печен — занасяха се приятелите му. — Може би е готин…
— Да иска прошка — предлагаха други.
— Да падне не колене…
— Да яде земя…
Нина нямаше време да се разправя. Тя пъхна ръка в джоба си и извади люгера. Пред нея отново беше абстрактното зло и тя хладнокръвно избираше целта си.
— Брей — каза типът с ножа. — Чичкото бил екипиран. Какво си мислиш бе, копелдак, че веднага ще се разкарам, а?
— Убий го това копеле!
Някой хвърли тухла по нея. Нина избягна удара.
— Броя до три — Каза тя. — Изобщо не се шегувам.
— Бре, бре, бре — каза главатарят.
Той безспорно се беше изплашил, но не смееше да го покаже пред приятелите си. Нина дори го съжали за момент.
— Едно… две… три. — Тя стреля.
Куршумът го улучи в челото и той падна по гръб. Отстрани пърпореха мотоциклетите и на този фон звукът от изстрела надали се чу. Рокерите застинаха за момент, не можейки да повярват на случилото се.
— Боклук! — закрещя най-нервният от тях. — Ще те…
Той не успя да каже нищо повече, защото следващият изстрел на люгера му раздроби челюстта и той падна, облян в кръв. Това беше достатъчно. Останалите веднага обърнаха мотоциклетите и се юрнаха навън от проклетата задънена уличка.
Нина пъхна пистолета в джоба си, прекрачи през трупа на главатаря и спокойно излезе след тях.
Друг път тя със сигурност щеше да се изплаши от смъртта на тези нагли момчета, щеше да крещи или да бяга. Но сега тя не беше тя, а безмилостният убиец Бейби и тежко на този, който застанеше на пътя й. В този момент тя забрави, че някога е била майка, глезила е децата си и е обичала мъжа си. Сега беше въплъщение на студена ненавист. И което е най-странното, това й харесваше.
Именно в такова състояние тя дойде до блока на Люсин, обади се от уличен телефон и каза, че е представителка на едра търговска фирма, която желае да поговори с него конфиденциално. Говореше с естествения си женски глас и Люсин още по телефона започна да любезничи с нея. Накрая се съгласи да излезе за няколко минути и Нина обеща, че ще го чака в мерцедеса на фирмата. Тя затвори и тръгна към входа.
Отначало беше тихо, само горе някаква котка жално мяукаше пред вратата. После се тръшна врата, но това се оказа някакъв юноша, който мина покрай нея дори без да я погледне. Накрая се показа Люсин.
Тя не го познаваше по физиономия и затова се наложи да попита:
— Извинете, вие ли сте Григорий Яковлевич Люсин?
— Не съвсем, но почти — усмихна се той. — Доколкото разбирам, вие сте шофьорът на мерцедеса, така ли?
Нямаше смисъл да продължава разговора. Нина извади пистолета „Макаров“ и го вдигна за изстрел.
Люсин мигновено стана бял.
— Чакайте, защо…
Пистолетът изплющя и той падна. Нина се ослуша, издърпа го в тъмното под стълбите и излезе от блока.
Не изпитваше чувство на победа, този път й беше жал за убития. Всичко му беше толкова наред, беше толкова умиротворен и благодушен, че да го убива й се струваше покушение срещу световния ред. Нина се връщаше на гарата и се опитваше да прогони усещането, че не е права. Докато стреляше по хулиганите, тя нито за момент не изпитваше съмнение, а тук, в сега главното дело на живота си, изведнъж започна да се съмнява. Представяше си как ще нарежда тази жена, която й се обади по телефона, и това й напомни собствените й сълзи над тялото на убития й съпруг.
Във влака, вече възвърнала женския си облик, тя се опита да се оправдае. Да, разбира се, Люсин нямаше лична вина, но той е бил там. Присъствал е на този ужас. Дори и той самият да не е виновен, Нина вярваше, че докато не се разправи с всички, няма да намери истинските убийци. Сега списъкът беше изчерпан.
Брянската милиция откри труповете на рокерите с огнестрелни рани по тях едва на сутринта, когато в уличката се появиха чистачите. Приблизително по същото време намериха и тялото на Люсин-Луценко. И макар че жената, която живееше с него, още вечерта се обади в милицията със съобщение, че е изчезнал, никой не тръгна да го търси. Когато се заеха, с разследването, стана ясно, че е трябвало да се срещне с някаква жена, представителка на солидна търговска организация. Беше ясно, че са се решавали проблеми, свързани с митническите операции. Откакто стана пограничен град, Брянск се превърна в център на криминални интереси. Делото по убийството на Люсин бе сложено в дебела папка с аналогични произшествия. Колкото до рокерите, въпреки че кварталният откри младежи, които разказаха за стрелбата, и там нещата не напреднаха кой знае колко. Местните вестници се опитаха да се възползват от това двойно убийство, за да повдигнат за пореден път темата за младежката престъпност, после имаше грандиозно погребение, на което се събраха хулиганите от целия град, демонстрирайки солидарност, но се стигна само дотам. Легендата за пътуващия убиец още дълго време обикаляше кръчмите, обраствайки с все по-невероятни подробности. Люсин беше погребан далеч по-скромно и въпреки че погребенията бяха в един и същи ден, на никого и през ум не му мина да свързва тези престъпления.