— Ето, ще си родиш бебе — казваше тя мечтателно — и то ще си има две майки наведнъж. Не е зле, а?
— А с какво ще живеем? — питаше Аня, която вече от дълго време не се беше вясвала на работа.
— Ще се оправим някак — отвръщаше Нина. — Дай да се махнем оттук, а? Някъде по на юг. На юг се живее лесно, там слънцето е повече.
— Както искаш. — Аня само се усмихваше сладко.
— Дай първо да родим — каза Нина. — Тук е столица, медицината е на ниво. При нас знаеш ли какъв беше процентът на детската смъртност? Ужас.
Тя очакваше, че сведенията за истинските убийци на мъжа й ще я споходят по някакъв вълшебен начин, като откровение насън или случайна среща. Организирайки редица убийства на хората, свързани с гибелта на децата й, тя ги смяташе за продължително изкачване към небесната истина. У нея се пробуждаше древната езическа вяра в хармонията на небесните сфери и тя служеше на възстановяването на тази хармония. Сега можеше и да съжали убитите от нея хора, но пак не се отказваше от нито едно от убийствата.
Феликс Захарович не се появяваше много често у тях. Настаняването на Аня в същия апартамент не го радваше, но нямаше желание да спори с Нина. По това време в организацията започваше период на активна дейност и той беше зает за дълги периоди. Веднъж дойде по обяд и доста остро помоли Аня да отиде до магазина за хляб.
— У нас е пълно с хляб — обидено каза Аня.
— Тогава за чай — каза Феликс Захарович.
— Ама и чай си имаме.
— Нямате шунка — каза Феликс Захарович. — Така че иди.
Тя отиде, обидена и недоумяваща, а Нина попита:
— Станало ли е нещо?
— Ами, първо — каза Феликс Захарович, — следователят от прокуратурата, Турецки му е фамилията, та той ги е намерил онези двамата.
Нина бавно стана.
— Как? — тихо произнесе тя.
— Намерил ги е — сви рамене Феликс Захарович. — Но не се радвай. Отдавна са покойници.
Нина поклати глава.
— Не може да бъде.
— Проверено е — отряза Феликс Захарович. — Дори се говори, че нарочно са ги прецакали, за да не позорят редиците. Били са наши хора, от комитета.
— КГБ? — попита Нина. — Децата ми са били убити от хора от КГБ?
— Абе бандити са това — измърмори Феликс Захарович. — Главозамаяли се от безнаказаност маниаци. И по-рано сме хващали такива. Имахме практика изменниците да не стигат до съд. Така че и тях са ги прекарали или направо са ги очистили. Можеш да бъдеш сигурна.
— Не — каза Нина. — Нямам чувството, че съм направила всичко. Те сигурно са живи.
Феликс Захарович реши да не спори.
— И второ — каза той. — Време е да придобиеш постоянно местожителство.
— Моля? — не разбра Нина.
— Няма да караш тук цял живот, нали? — попита Феликс и огледа пристанището й. — Имам за тебе и апартамент, и документи, и даже подходяща кола. Ще си елегантно маце, мила. — Той се усмихна.
— Ами Аня? — попита Нина.
Феликс Захарович сви рамене.
— На нея документи няма да й трябват. Може да си живее с нейните.
— Там ще се съберем ли двете? — попита Нина.
Той се усмихна радостно.
— Надявам се.
— И ще ни идваш на гости? — попита Нина.
Феликс Захарович продължително въздъхна.
— Непременно. Но трябва да ти кажа, че моето положение всеки момент може да се промени. Аз си оставам опората на консервативните сили и новата генерация решително се бори с мен. Ако ме надвият, ще ме отстранят от работа.
— Отдавна ти е време да се оттеглиш — каза Нина. — За какво са ти тези интриги? Сам казваш, че имаш пари. Да се беше пенсионирал.
— Аз не работя за пари — обиди се Феликс Захарович. — Може да се каже, че съм последният рицар на идеята. Когато си отида, от идеята за органичното общество няма да остане и спомен.
— Никога не съм разбирала твоето органично общество.
— Естествено — кимна Феликс Захарович. — Днес малцина могат да го разберат. Това е обществото на бъдещето.
— Комунизъм? — усмихна се Нина.
— В известен смисъл, да. Но без тоталитаризъм, без догматизъм, без подлеците в президиума. Това е развитие на най-добрите идеи, малката ми. Нито социализмът, нито капитализмът, нито какъвто и да е „изъм“ няма да спаси планетата. Необходими са нови идеи, които да обединяват хората. Сега у нас, в Русия, се зараждат тези идеи. Разбираш ли, ние се отказваме да определяме пътя на развитие на хората вместо тях, призоваваме ги към инициатива, но не само за собствена самоизява, а за общото развитие.