На другата фотография вече бяха заедно, но още без децата. Нина държеше в ръце пистолет и се смееше, а Коля се правеше, че много се страхува от нея.
Чайникът кипна и Нина стана, за да направи чая. Беше късно и започна да й се доспива, но албумът бе отворен и на следващата страница вече се появиха децата. Нина се усмихна.
— Здравейте, милички мои — прошепна тя, галейки снимката. — Така се радвам да ви видя отново. Не се безпокойте, аз съм добре. Просто имах труден ден, прекарах цялата вечер в засада. Но всичко свърши добре, така че сега отивам да спя. Би било много мило от ваша страна да ме навестите насън.
Тя пийна чай без захар, загаси лампата в кухнята и отиде да спи. Леглото й беше голямо, двете с Аня спокойно се сместиха и заспивайки, Нина се сети за сутрешната среща с Льоша и тихо се разсмя. Денят завършваше и беше направено немалко.
Аня спеше така сладко, в нея имаше нещо толкова детско, че Нина неволно я погали по главата. В този момент на Аня навярно нещо й се присъни, защото тя се усмихна радостно и отново съсредоточено засумтя. Нина въздъхна и легна по гръб до нея. Вероятно някакви мисли за извършеното убийство все пак бродеха в нея, но в този момент тя чувстваше само тежка и приятна умора. Епохата на съмненията отмина още преди половин година и след като окончателно реши за себе си този въпрос, Нина не смяташе да се връща към него. Убитият от нея човек не принадлежеше по никаква класификация към тези, за които важаха библейските заповеди. Защото извършеното някога с негово участие престъпление срина живота на Нина и преобърна всички нравствени категории.
В този момент Аня простена и прегърна Нина, облягайки глава на рамото й. Нина почувства неочакван прилив на нежност, обърна се настрани и погали Аня по разрошените коси. Аня промуча нещо насън и сви устни за целувка. Тя си представяше, че е редом с любимия, докато той самият сигурно не си губеше времето.
Остро чувство на жалост накара Нина да се притисне до момичето и да отговори на целувката й. И се започна нещо съвсем невъобразимо — Аня започна да се целува с език, слагайки крака си върху Нина и дишайки възбудено. Нина я отблъсна и объркано възкликна:
— Да не си се побъркала?
— Прости ми, Нинуля — изхлипа тя. — Размечтах се, знаеш ли.
— В корема ти расте дете, а ти само за удоволствия мечтаеш — укори я Нина.
— Но двете с теб няма да имаме деца — изхихика Аня.
— Чакай малко — застана нащрек Нина. — Ти в крайна сметка с мен ли се целуваше, или с мечтата си?
— Има ли значение? — попита Аня с досада.
Нина я погледна със съмнение.
— Да, действително — каза тя. — Но не прави повече така, става ли?
— Разбира се, няма вече — радостно потвърди Аня. — Само ме прегърни, че ми е студено.
— Ще се оправиш — каза Нина. — Има си одеяло за това.
Известно време Аня мълча потиснато, после тихо попита:
— Сърдиш ли ми се?
— Вече не — отвърна Нина. — Спи.
Тя самата не заспа веднага, осмисляйки неочаквания порив на момичето, което смяташе за чисто и наивно. Разбира се, и на нея й се случваше да сбърка, но в този случай грешката изглеждаше особено невероятна. Ако за това момиче действително няма разлика с кого се целува, тогава това е същество от съвсем друг сорт. Заспивайки, тя реши още на следващата сутрин да поговори сериозно с Аня за всичките й приключения и пристрастия.
Впрочем на сутринта тя вече беше забравила, защото и Аня отиде рано на работа, и времето беше слънчево и пролетно, и настроението й излезе съвсем друго. Нина закуси, оправи къщата, накисна отдавна приготвеното за пране бельо и към единайсет часа тръгна към центъра, където в една градинка на Яузски булевард я чакаше същият този Феликс.
Подобно на много други старци пенсионери, той седеше на пейката и четеше вестник. Даже вестникът му винаги беше един и същ — „Правда“. Не че изповядваше комунистически идеи, по-скоро това беше отдавнашен, вкоренен навик, който на неговата възраст беше немислимо да променя.
Нина се спря наблизо и известно време го наблюдава, опитвайки се да разбере какво значи той за нея. Много добре запомни срещата им преди около година, когато още не разбираше добре защо е останала да живее. Вървеше по следите на Щърбавия, същия този звяр, който измъчваше децата й, и в един момент разбра, че е надценила силите си. Напускайки милицията, вече не можеше да се надява на помощта на другарите си, също толкова потресени от убийството, колкото и тя самата, но пък това й развързваше ръцете по отношение на изпълнението на присъдата, която вече бе произнесла над убийците. Сплашвайки няколко дребни крадци, откри местопребиванието на Щърбавия, но той си беше тръгнал една седмица преди нейната поява там. И тук вече тя вдигна ръце, изпита угнетяващо чувство на отчаяние, свързано при това с пълна самотност. В един момент беше близко до самоубийство и затова обаждането на Феликс една нощ й се стори глас свише.