— Въпреки това е трудно за разбиране — каза Нина. — Нещо не ги виждам новите идеи, ако естествено нямаш предвид масовата приватизация.
Феликс Захарович се поусмихна.
— Става дума за прорастване — каза той. — Новите идеи още са в земята, още не ги е огряло слънцето. Студовете вече са ги закалили и са готови да растат активно. Дайте ни време, и няма да познаете този свят.
Нина се усмихна и поклати глава.
— Мечтаеш, дядо. Опитът от построяването на комунизма не те е научил на нищо. В края на краищата подлеците пак ще са в президиумите, само лозунгите ще са вашите, за щастливо органично общество.
— Няма да спорим — само каза той.
Всъщност много му се искаше да спори, да доказва, да убеждава, тъй като вярата му в светлото органично бъдеще беше безгранична. Разбира се, би могъл да й разкаже за проблемите на западното общество, за това, как основите на органичния социум се обсъждаха на съвместни съвещания, за упованието за успех в Русия на новите идеи, които имат хората, на практика управляващи света. Не, това не беше поредната утопия, това беше проект от световен мащаб.
Но когато не се занимаваше с поредната акция, Нина се превръщаше в обикновена жена, мила, в някои отношения дори обаятелна, грижовна, и да й се обясняват основите на органичното общество беше немислимо.
Той се върна вкъщи и завари там Ваня Лихоносов, активно работещ на компютъра.
— Какво значи това? — попита Феликс Захарович с подозрение.
— Председателят се нуждае спешно от ключа към шести параграф на дванадесети раздел — поясни той, без изобщо да се смути. — Опитвам се да се промъкна според твоите указания.
— Той така ли те помоли — осведоми се Феликс Захарович, — да търсиш ключа без мен?
— Не, не го е споменавал — каза Лихоносов. — Но вече цели два часа седя у вас, а тебе те няма. Така че се заех с опити… Знаеш ли, тук почерпих нещо и за себе си.
Феликс Захарович не го удостои с отговор, седна пред компютъра и се зае с работа. С едната си ръка чукаше по клавишите, а с другата работеше с мишката. Лихоносов го наблюдаваше с усмивка.
— А известно ли ти е, старче — каза той, — че в редиците на федералната прокуратура не бързат да признават смъртта на твоя Бейби за действителна.
Феликс Захарович дори не го погледна.
— В какъв смисъл? — студено запита той.
— Съмняват се — каза Лихоносов. — Виж, ако ти самият го разпознаеш, тогава да, ама така…
Феликс Захарович го изгледа озадачено.
— Сериозно ли говориш?
— Виждал си снимките — продължаваше Лихоносов, — значи можеш да кажеш дали това е той или не.
— Ти подиграваш ли се? — разсърди се Феликс Захарович. — Глупости на търкалета…
Той включи принтера и скоро от него изпълзя лист с текст.
— Ето ти ключа — каза той и подаде листа на Лихоносов.
Лихоносов погледна и сви рамене.
— Кой измисли тази стъпаловидна структура? — недоумяваше той. — Защо проектът да не стигне до всички желаещи, за да знаем какво строим?
— Когато му дойде времето — каза Феликс Захарович. — Какви ги дрънкаше за Бейби? Кой се съмнява в него?
— Следователят Турецки. — Лихоносов вече добре знаеше фамилията. — Такъв един чевръст младеж. Все си мисля, защо не вземе да го бутне някоя кола, а?
— Нашите акции могат да засягат само несъмнени враждебни за обществото личности — възрази Феликс Захарович. — Какво ти е направил този следовател?
— Плете интриги срещу нашия човек в прокуратурата — каза Лихоносов. — Такъв един, знаеш ли, пъргав младеж. От тези, дето са по католици от папата.
— Ти разбираш ли какво говориш — гневно се обърна към него Феликс Захарович. — Разбираш ли изобщо с какво се занимаваме?
Лихоносов се усмихна и безгрижно поклати глава.
— Нее, не разбирам. Всички се опитват да ми обяснят, а аз не разбирам. Струва ми се, че никой не го разбира.
Феликс Захарович го гледаше с изумление, като животно, което изведнъж е проговорило. Той допускаше, че дълбоката същност на проекта може да бъде разбрана само от малцина, но никога не си беше представял, че това може да вълнува някого. Най-малко го очакваше от Ваня Лихоносов, който прекрасно се беше наредил в новия живот.