— Как да ви кажа — навъсено произнесе Сорокин. — Избягах оттам.
— Как така избягахте? — учудих се аз.
— На собствен ход. — Сорокин се усмихна криво. — Хванах се за инструктор в лагерите. За какво ми е да убивам хора. Каква е разликата между тях, между арменците и азерите. Всичките са черни, приказливи и плащат еднакво. Освен това още ги смятам всичките за свои.
— Защо отидохте тогава?
— Заради парите, разбира се — усмихна се той. — Обещаха ни планини… А там — нито има подходяща екипировка, нито нормално оръжие. На третия ден ме хвърлиха в бой с момчетата. А като почне стрелбата вече се опияняваш, бориш се за живота си. Успяхме да пробием, влязохме в техния аул или както там му викат… Стариците плачат, държат децата на ръце, старците гледат на кръв… Арменците веднага тръгнаха по къщите да търсят бойци — викове, плач!… Те всичките са диви — и едните, и другите. Събраха петнайсет младежи и ги разстреляха на място. Така и не разбрах защо.
— Дълго ли воювахте там?
— Почти половин година — въздъхна Сорокин. — Ту стоим в заслона, ту атакуваме. В тези планини войната си е абсолютно бандитска работа — само засади, мини…
— А как избяга? Защо просто не си тръгна?
— Да бе, ще си тръгнеш оттам… Договорът е за една година, а не се предвиждат клаузи за предварително прекратяване. Умни са вербовчиците. Доста пари спестяват от мъртвите. От десет души до края на годината доживяват трима, най-много петима.
— Но си решил да си тръгнеш. Защо?
— Гадно стана — каза Сорокин уклончиво. — Един гад изнасили едно момиче и после я закла с щика. Арменец. Нашите го видяха, искаха да го убият на място, но не им позволиха. Съдиха го, откараха го. Нищо не му направиха…
— И това ви възмути?
— И мен, и момчетата. Започнаха конфликти… После, когато донесоха един от нас с куршум в тила, се замислихме. И избягахме.
— На другата страна?
— А къде иначе! Там има само две страни, гражданино следовател. После ни показваха по тяхната телевизия, все ни питаха за зверствата на арменците. Ако си говорим честно, там не само арменците вършат зверства. Но нали разбирате, говорехме това, което се очакваше от нас. Иначе биха могли да ни изправят до стената, нали така?
— Кажете — включи се в разговора Серьожа, — там, в Баку, срещали ли сте пленени руснаци?
— Ами имаше наши момчета — каза Сорокин. — Нас също ни уговаряха да воюваме, но вече на другата страна.
— Не сте ли срещал имената Тверитин и Чекалин? — попита Серьожа, явно предугаждайки моя въпрос.
Известно време Сорокин мисли, после поклати глава.
— Не, не съм. Но там, гражданино следовател, не си използват истинските имена.
Сетих се, че вкъщи имам копия от документите от личните дела на същите тези Чекалин и Тверитин, доставени ни от ФСК по ходатайството на майор Скачков. Прибрах ги заедно с папката с документи, като смятах да помисля над делото в свободното си време на вилата. Оказа се, че много добре съм направил.
Извадих от папката снимките на предполагаемите убийци и ги подадох на Сорокин.
— А може би все пак сте ги виждали?
Той взе снимките, вгледа се и по това как се промени лицето му, разбрах — бяхме улучили десетката! Сърцето ми шумно се заблъска.
— Виждал съм ги — измърмори той. — Тези боклуци работят в Баку като охрана в лагер. Животни, измет…
— И двамата ли?
Той кимна.
— Те са авери! Казват, че нямат работа в Русия.
— Това е — казах аз и се облегнах назад в креслото.
Серьожа Семенихин се усмихваше доволно, вероятно аз също.
— Те свързани ли са по някакъв начин с делото на капитан Ратников? — попита Демьонок, също разглеждайки снимките на бившите кагебисти.
— Непосредствено — казах аз. — Това са убийците на капитана.
След тези думи лицето на майор Демьонок се изопна от учудване, а Витя Сорокин озадачено зяпна, поклати глава и каза:
— Виж ти, не знаех!
Изпратихме гостите с всички почести, защото получихме изключително важни данни от тях. Цялата вечер със Серьожа седяхме у нас, планирайки по-нататъшните действия. На следващата сутрин едва дочаках появата на началството. Поради отсъствието на Костя Меркулов, зает със социални провокации, моето дело се контролираше от втория заместник-генерален прокурор, също мой бивш колега от градската прокуратура, Леонид Василиевич Пархоменко. Връхлетях в кабинета му, докато той си сваляше шлифера и го закачаше в гардероба.