— Чичковци, какво правите, недейте! — жално мънкаше то.
Телохранителят подаде на Лихоносов бележката, предназначена за Нина.
— Успокой се — каза Лихоносов на момченцето. — Никой нищо няма да ти направи. Ние сме от милицията, ловим престъпници. Разбрали?
Той разгърна хартията и прочете:
— „Отново дойде време да цъфнат кактусите. Дванайсет.“ Интересен текст, а?
— Това той сам го написа — каза момченцето и подсмъркна.
— Къде е той?
— Стоеше долу, до съседния вход.
— Хайде, момчета, бързо — нареди Лихоносов на телохранителите си и те скочиха пъргаво. — И ти, момченце, върви — добави Лихоносов заради детето. — Благодаря ти, много ни помогна.
Щастливото момченце си отиде, а Лихоносов стана и се протегна.
— Е, госпожице. Наближава последното действие. Извратеният ви поклонник скоро ще бъде в краката ви.
— Защо ви е нужно това? — уморено попита Нина.
— Имам личен интерес от тази работа — каза Лихоносов. — Дядката трябва да работи за мен и се налага да му метна примката. Не се вълнувайте, той ще си остане жив и даже игричките ви ще продължат, но вече с моята музика.
Той се усмихна тържествуващо.
— Само не мога да разбера защо използвате за срещите си кодиран текст. Да не би да ви е записал за щатен агент?
— Да — каза Нина мрачно.
— Ясно — усмихна се Лихоносов. — Шуробаджанащина.
— Не е вярно — възрази Нина. — Работех… Сега ще ви покажа!
Тя отвори чекмеджето на бюрото и започна да вади някакви книжа.
— Ето — трескаво говореше тя. — И още, ето…
Лихоносов я погледна снизходително.
— Добре, добре. Вярвам ти. Разбира се, той набира точно такива агенти. Сигурно си имаше и съответен прякор?
— Да — кимна Нина.
— И как ти викаха?
— Бейби — каза Нина.
Тя го остави да се обърне изненадано към нея и да види насоченото срещу него дуло на пистолета „Макаров“ със заглушител. После куршумът го улучи в окото и той не видя нищо повече.
Телохранителите се връщаха поотделно, защото отработваха различни направления на възможното бягство на Феликс Захарович. Нито един от тях нямаше късмет в търсенето, но това, че се върнаха с разлика от няколко минути, вече си беше голям късмет за тях. Ако се бяха прибрали заедно, Нина щеше да бъде принудена да ги убие, а така гумената палка беше достатъчна. Хубавото й е, че и не много силен удар е достатъчен, трябва само да знаеш къде да удряш.
После за пет минути тя си събра нещата и бързо напусна апартамента в Югозападния район, като реши повече никога да не се връща тук. Вълнуваше я съдбата на Аня, която трябваше да се върне вечерта след работа, но се надяваше да й се обади от външен телефон.
Феликс Захарович я чакаше на уговореното в дванайсети вариант място, близо до Битцевския парк. Той четеше вестник, седнал на пейката на автобусната спирка. Нина седна до него и му подаде удостоверението на Ваня Лихоносов. Той го взе с недоумение.
— Това пък какво е? Аа…
— Познаваш ли го?
— Естествено — подсмихна се Феликс Захарович. — Моят ученик и помощник. Той ли беше при теб?
— Да — каза Нина.
Феликс Захарович кимна разбиращо.
— Искаше да ти метне примката — каза Нина. — Служебни интриги, нищо повече.
— Повече — каза Феликс Захарович. — Много повече, мила моя. Следствието се занимава с убийството на Люсин.
Нина сви рамене.
— Рано или късно това трябваше да стане — каза тя.
— Сам ли беше?
— С него бяха горилите му.
— Какво направи с тях?
— Търкалят се в безсъзнание.
— А той?
Нина замълча.
— Е — каза Феликс Захарович. — Лека му пръст. Човек трябва да може да мята примки.
— Трябва да се обадя на Аня — сети се Нина. — Тя още нищо не знае.
— Не, никакви обаждания — предупреди я Феликс Захарович. — Аз ще се постарая да я предупредя. Нека да се върне в собствения си апартамент и да разправя каквото иска за отсъствието си, твоят план е друг.
— Какво ще стане с нея?
— Ще се погрижим — уверено отвърна Феликс Захарович. — Сега. Слушай внимателно какво трябва да направиш веднага…
Тя слушаше и заедно с изумлението от наближаващия ярък нов живот не я напускаше някакво мъчително безпокойство. Всичко, което й предлагаше Феликс, беше прекрасно, но не беше сигурна, че има право на това. Струваше й се, че главната работа още не е свършена.