По време на един от неделните излети извън града, които трите правеха заедно, за тях се лепнаха някакви младежи с мотоциклети. Кой знае защо, те бяха убедени, че американките са дъщери на Нина, но предлагаха услугите си на цялото семейство наведнъж. Нина им показа газовия си пистолет и младежите веднага ги оставиха на мира. Американките бяха възхитени от „подвига“ й и се съсипаха да я хвалят. През нощта едната дойде при Нина обляна в сълзи и я упрекна, че се опитва да й вземе приятелката. Насъбрали ярки впечатления в лесбийския бар, сега момичетата разбираха самотата й посвоему и тя нямаше желание да ги разубеждава. Дори се опита да утеши симпатичната разплакана американка и тя веднага започна неумело да се целува с нея, което далеч не предизвика ответен порив у Нина. Американките бяха дошли да опознават Европа, но защо беше дошла тя?
Продаде фиата си на безценица, купи си удобен и обемист джип и се приготви да се върне в Русия. Американките се лепнаха за нея до Берлин и по пътя се повеселиха немалко, опитвайки се да се разберат с немците на англо-френски език. Последната спирка беше в Берлин, където Нина смяташе да прекара три дни. Сбогува се с американките с една шикозна вечер в ресторанта и те плачеха, докато се целуваха с нея за последен път. После поднесе огромен наръч цветя пред паметника на съветските воини в Трептов парк, предизвиквайки недоумението на околните. Накрая, когато вече окончателно се приготви да тръгва, тя реши да се обади на белокосия човек в Барселона. Звънна от хотела, където куфарите й вече бяха готови за път, и след като телефонът дълго не отговаряше, вече смяташе да затвори, но отсреща изведнъж се обадиха. Някой произнесе няколко думи на испански и тя каза:
— Може ли Алексей Петрович?
— Аз съм — сухо откликна човекът в Барселона. — С кого говоря?
— Нина Шимова — каза Нина. — Помните ли ме?
Известно време той мълча, може би се опитваше да се сети.
— Къде се намирате? — попита той.
— В Берлин — съобщи Нина. — Смятам да се прибера у дома и искам да се сбогувам.
— Не бързайте да се сбогувате — каза той. — Утре ще съм при вас. Имам важно съобщение.
— Как така? — смути се Нина. — А аз вече платих…
— Чудесно — каза той. — Идете в друг хотел и ми звъннете след половин час. Утре по същото време ще си заминете, бъдете сигурна.
Нина направи както й каза той — отиде в друг хотел, обади му се отново и обеща да не излиза от стаята, докато той не се появи на сутринта.
Но той пристигна по-рано. Тя още не си беше легнала, седеше в креслото по халат, гледаше някаква френска програма и се радваше, че разбира поне една дума от пет. На вратата се почука и тя извика на английски да влязат, забравяйки, че вече е заключила за през нощта. После се сети, стана и отиде да отвори. Пред нея стоеше усмихващият се белокос „верблюд“.
— Ето ме и мен — весело заяви той. — Може ли?
— Влизайте — измърмори Нина. — Чаках ви утре сутринта.
Преди да влезе, той се огледа и Нина веднага се стегна. А и веселостта му беше някак си противоестествена.
— Случило ли се е нещо? — попита Нина.
— Случи се, случи се — каза той, влезе в стаята и се настани в креслото, където току-що седеше тя самата. — Аха — отбеляза той, поглеждайки телевизора, — значи започнахте да разбирате езика, а?
— Малко — каза Нина.
— Седнете, седнете — каза гостът й и се усмихна. — Имаме да водим сериозен разговор.
Нина се загърна с халата и седна на дивана.
— Да изключа ли телевизора? — попита тя.
— Нека си работи — махна с ръка гостът от Барселона. — Така дори е по-удобно. Добре ли познавате стопанина си?
— Стопанинът ли? — не разбра Нина. — Собственикът на хотела?
Той изсумтя.
— Не, не на хотела. Имам предвид човека, който ви е изпратил на операцията по прикриване. Добре ли го познавате?
Нина настръхна.
— Общо взето, да… Защо, какво има?
— И как се казва той? — попита белокосият.
— Феликс Захарович Даниленко — отвърна Нина. — Нима не знаехте?