— Да — каза Нина, — но вие самият признахте, че никой, освен вас не го знае.
Той мисли известно време, мръщейки чело.
— Да не би да ме заплашваш, курво плоскодънна? — произнесе той.
Нина измъкна от джоба на халата газовия си пистолет и каза:
— Само не мърдай. Улучвам окото, без да се целя, от двайсет и пет метра.
— Кое око, глупачка такава! — проговори той напористо, но не много уверено. — Спомни си къде се намираш! Остави играчката си и не смей да ми говориш така!
На края на фразата той се хвърли към нея с изпъната ръка, но тя се дръпна и го удари по тила с дръжката на тежкия пистолет. Камилоподобният гост от Барселона рухна на килима.
Останалото беше въпрос на техника.
39.
Откъм Грязнов не идваха никакви сигнали и аз продължавах да се съмнявам в средствата, които бе избрал. Въпреки че делото на Бейби си оставаше главно за мен, за да не скучая на работното си място, Леонид Василиевич Пархоменко все пак ми подхвърли няколко неразкрити дела, извършени в Московска област. Не знам дали по този начин искаше да ме разобличи като непрофесионалист, но когато още след първите разпити разкрих наведнъж двама убийци, той ме поздрави с много кисела физиономия. Там поне всичко беше ясно, никаква политика, само продължителен запой, в хода на който понякога се пускат в ход ножове и други подръчни средства. Нашият Бейби беше герой от друг роман.
В сряда следобед при мен дойде Галина Викторовна, секретарката на Костя Меркулов.
— Александър Борисович, можете ли да ми помогнете да открия Константин Дмитриевич?
— Защо, какво се е случило? — разтревожих се аз.
— Някакъв посетител иска да го види незабавно — смутено каза тя.
— Плашите ме, Галина Викторовна — казах аз. — Нима не можете да се отървете от досадните посетители?
— Той е от Върховния съвет — каза тя малко обидено, — освен това явно е ветеран на труда, те всичките са нервни и агресивни.
— Ветеран на труда от Върховния съвет? — наострих уши. — Случайно да се нарича Леонард Терентиевич Собко?
Тя ме погледна с уважение.
— Точно така — каза тя. — Леонард Терентиевич. Ужасно, нали?
— Елате — казах аз. — Ще се опитам да ви помогна.
Леонард Терентиевич Собко, същият старец, който ни насочи към „Съда на Народната съвест“ още в зората на големите дела, седеше в приемната на заместник-генералния прокурор като някакъв суров и принципен просител.
— Здравейте, Леонард Терентиевич — радостно се приближих към него. — Помните ли ме? Бях при вас заедно с Константин Дмитриевич.
Той известно време си припомняше, дори бих казал, че ме идентифицираше.
— Да, помня ви. Александър… Ъъ?
— Борисович — подсказах му аз. — Търсите Меркулов, нали така?
— Да, но ми казват, че го няма.
— Уви — въздъхнах. — Константин Дмитриевич изпълнява важна държавна задача. Не мога ли да ви помогна с нещо?
Той помисли и кимна.
— Да, можете. Помогнете ми да намеря Константин Дмитриевич.
— Абсолютно ли е наложително? — попитах още веднъж за всеки случай.
— Абсолютно — потвърди той.
Кимнах, наведох се към него и тихо предложих:
— Тогава хайде да отидем в моя кабинет. Ще се опитам да направя нещо.
Той веднага стана и тръгна след мен. Качихме се на нашия етаж и влязохме в кабинета ми, където се намираше Серьожа Семенихин с някакви разпечатки.
— Александър Борисович — обърна се той към мен. — Тук са хората, които са служили в армията с Ратников.
— Те пък за какво са ти? — учудих се аз.
В никакъв случай не поощрявах усърдието им относно търсенето на кандидат-Бейби, но и без това вече бяха прегледали хиляди различни хора. Сляпо вярваха в компютърното следствие и горяха от желание да ми докажат широките му възможности. Засега се получаваше само наситена с цифри статистика, а следствието не вървеше.
— Между другото служил е в батальонното разузнаване — каза Серьожа малко обидено. — Това днес се нарича спецназ.
— Да не би да е поддържал отношения с тях? — попитах.
— Точно това трябва да се провери — каза Серьожа.
Махнах с ръка.
— Проверявай. Направи ли анализа по солнечногорското дело?