Той грейна.
— Готово, Александър Борисович. Престъпникът вече е арестуван, дава показания.
Това ме изненада — без мен младежите бяха разкрили едно от успоредните ни дела, без да стават от компютъра.
— Подробностите после — казах аз и кимнах към Собко. — Имам важна работа. Но съм възхитен!
Той си тръгна и аз предложих на Леонард Терентиевич да седне. Старецът ме наблюдаваше внимателно и имах неприятното чувство, че се намирам в рентгенов кабинет.
Обадих се у Меркулов и заварих дъщеря му Лида.
— Лидочка, мила — казах аз, — спешно и жизнено ми е нужен Костя.
— Саша, нали знаеш, той се замота с работата си — оплака ми се в отговор Лида. — Трети ден стърчи някъде в Урал и всяка вечер се обажда и обещава да се върне в близките дни.
— Урал — повторих аз. — Е, добре. Когато се обади довечера, кажи му, че най-интересното се случва все пак в Москва.
Затворих и въздъхнах тежко.
— Секретна командировка — казах. — Ще се върне в най-близко време.
Собко се усмихна криво и поклати глава.
— Откога пътуванията на заместник-генералния прокурор са обкръжени с такава секретност?
— Той изобщо не е там като заместник-генерален прокурор — възразих аз. — Там е като член на президентската комисия по въвеждане на ред в страната с всички средства.
— Нима? — учуди се Собко. — Значи и той участва в това?
— В кое това? — попитах аз.
— В глупавите провокации срещу „Народна воля“?
Разбира се, всеки нормално мислещ човек би могъл сам да се сети за тази комисия от съобщенията в печата, но на мен кой знае защо ми стана обидно за Костя.
— А какво знаете вие за това? — попитах предизвикателно.
— Знам повече, отколкото се съобщава в пресата — каза Собко. — Забравяте, че работя в аналитичния отдел на Върховния съвет. Не биха могли да измислят нищо по-глупаво и ме е яд, че Константин Дмитриевич се е оказал забъркан в това.
Мен също ме беше яд, но не смятах да си го признавам.
— Кой знае — казах аз, — може би до вас не стига всичко. Във всеки случай тази работа започна от вас, Леонард Терентиевич.
Той сумтя известно време, сдържайки негодуванието си.
— Не затова ви споменах за „Народна воля“.
— В пресата е прието друго наименование за тази организация — забелязах аз. — „Съдът на Народната съвест“.
Той въздъхна.
— Първоначалният проект се казваше „Народна воля“, а появата на този Съд е демагогска измислица на новото поколение.
Направих пауза, за да уважа пределно неговата откровеност.
— Леонард Терентиевич — казах аз. — Нали разбирате, че току-що се признахте за участник в антиправителствен заговор.
Той ме погледна, все още в нерешителност.
— Но вие действително сте доверено лице на Константин Дмитриевич?
— Зависи — казах аз. — Той напълно ми се доверява в избора на напитки, но приготвянето, да кажем, на агнешки ребърца върху жарава не би доверил на никого. Известна ли ви беше тази страна от личния му живот?
— Говоря съвсем сериозно — каза Собко. — Наистина бях деен участник в проекта „Народна воля“, от известно време насам съм отстранен, но не съм дошъл, за да се оплаквам от живота.
— И аз ще бъда сериозен — казах аз. — Занимавам се именно с вашата „Народна воля“ и Костя също, както правилно се досетихте. Преди време си позволихте само леко да намекнете за съществуването на подобна организация, но сега ни е нужен сериозен материал, Леонард Терентиевич.
— Прекалено съм стар да ставам осведомител — каза Собко. — И това начинание започна с благословията на най-висшите лица в държавата. Бедата е, че начело на организацията се оказаха недостойни хора и всичко се преобърна.
— И какво можете да ни разкажете? — попитах аз.
— Не знам дали мога — отвърна той. — При предишния ни разговор ви дадох ключ, но вие не го използвахте. Захванахте се с някакви провокации, от които движението само укрепва.
— Идеята не беше наша — казах аз. — Костя искаше само да обърне внимание на държавните мъже, а те започнаха тези игрички. Какво очаквате от интелектуалци? А какъв ключ сте ни дали тогава?
— Споменах ви името на Синюхин — напомни Собко. — Той беше един вид генерален конструктор на проекта.
— Но той е умрял!