41.
Още първото потапяне в делото на починалия пенсионер Феликс Захарович Даниленко даде поразителен резултат. Стана ясно, че ветеранът на КГБ, уволнен почти със скандал, през цялото време е живял в служебна квартира на бившия КГБ, бил е на служебно обезпечение и в кабинета си е имал компютърна система с модем за достъп до оперативните програми на сегашните служби на реда! Обадих се на майор Николай Виталиевич Скачков, който си оставаше наш консултант от страна на ФСК, и още след половин час той беше при нас в прокуратурата.
— Нищо не разбирам — заяви той недоумяващо. — Нямаме никакъв Даниленко и тази квартира е снета от отчет! А и на кого би му хрумнало да свързва пенсионер към секретната информационна система!
— Не стига това — съобщи Серьожа Семенихин, — ами в компютъра е заложена кодирана програма от петстотин мегабайта с всякакви джунджурии.
— С какво? — не разбра Скачков.
— С програмни изненади — каза Семенихин. — Някой непосветен се е опитвал да влезе и програмата се е заела със самоунищожението си. На практика всяко включване на компютъра само я унищожава.
— Къде е този компютър? — решително попита Скачков.
— В нашата лаборатория — казах аз. — Не се надявайте, Николай Виталиевич, няма да го получите.
— Пак ме подозирате в нещо — направи гримаса Скачков. — Исках просто да ви помогна.
— Можете да ни помогнете — съгласих се аз. — Вижте кой е този Даниленко, за какви подвизи е получил служебна квартира за вечно ползване, с какво се е занимавал и тъй нататък. Намерете съратниците му, приятелите, членовете на семейството.
— Ще се опитам — почти клетвено обеща Скачков. — Само ви моля да не правите прибързани изводи. Комитета вече няколко пъти го чистиха и преименуваха, но хората продължават да гледат на нас като на ведомството на Лаврентий Павлович Берия.
Той си тръгна, а аз отидох при Семьон Семьонович Мойсеев, който вече беше извършил експертиза на трупа на Даниленко. В паузите между работата Семьон Семьонович продължаваше със старата песен за скорошно излизане в пенсия, но когато към него се обръщаха за помощ, работеше старателно и с готовност, както и преди.
— Боже мой — посрещна ме той. — Кой ни е дошъл на посещение! Прометей, похитителят на огъня под носа на висшето началство. Навярно, Саша, искате да знаете как е умрял вашият Даниленко.
— Съвсем не — казах аз. — Минах да навестя ветерана на труда и да се осведомя за здравето му. Какво става с пенсията ви, подписахте ли си вече молбата?
— Саша, вие сте зъл и нетактичен младеж — каза Семьон Семьонович. — И макар че имам за вас ценна информация, ще ви я препратя съгласно правилника за вътрешния ред в началото на следващата седмица.
— Ясно — казах аз. — Доколкото виждам, още не сте я написали. Това е някакъв кошмар, сега ще трябва да ви търпим капризите още десетина години.
— Отровили са го — каза Семьон Семьонович, слагайки край на обмяната на любезности.
— Каква е отровата? — попитах аз.
— Цианид. Мигновена смърт.
— Начин на вкарване?
— Точно тук започва интересната част — каза Мойсеев. — Стомахът е чист, върху тялото почти няма следи. Едва забележимо убождане под безименния пръст на лявата ръка, как ви харесва?
Почесах се по носа и забелязах:
— Някакъв изискан начин на отравяне, не ви ли се струва? Може би са смятали да скрият следите?
— Според мен е много по-просто — каза Мойсеев. — На безименния пръст на лявата ръка има следи от дълго носен пръстен. Сам се е убол. Екзотичен, но сигурен начин. Още Борджиите са го използвали, наистина за трети лица, а не за себе си.
— Той се е самоубил?
— Саша, опростявате всичко — намръщи се той. — Представете си човек, който носи такъв пръстен. Със сигурност е очаквал някакви неприятности.
— И ги е дочакал — схванах аз.
— Трябва да изясните кой се е занимавал с погребението му — каза Мойсеев наставнически. — Този пръстен не е изчезнал от само себе си, а е бил свален. Дори е останала посмъртна драскотина.
Кимнах и вдигнах пръст.
— Семьон Семьонович, имате бутилка коняк от мен!
— А — каза той, — само обещавате…
Наистина, най-правилно беше да се заема с погребението. Уви, Грязнов продължаваше да игнорира новото направление на търсенията ни, но успях да привлека старши лейтенант Дроздов, когото срещнах в коридора на прокуратурата, след като си беше свършил работата с някой от нашите следователи. Шура Романова нямаше никакви възражения срещу молбата ми, отправена по канален ред, но отбеляза, че за добротата й ще трябва да походатайствам пред Меркулов за разширяването на правата на оперативния състав на МВР. Всички те бяха убедени, че Костя се занимава с реформа на правоохранителните органи. Обещах и Дроздов незабавно бе изпратен в моята бригада.