Следващият почивен ден се оказа свободен за мен и аз с радост отидох на вилата, където ме чакаше Ирина. Напоследък не я глезех често със свободни уикенди и затова този път с пристигането си в събота сутринта я хвърлих във възторг, от което, както стана ясно, имала такава нужда нервната й система. Мама ми съобщи, че съседката ми предрекла на карти блестящ успех в най-близко бъдеще и посъветвала да бъда внимателен в работата си.
— Наскоро ни навести Константин Дмитриевич — вмъкна тя.
— Добре би било да навести и работния си кабинет — казах заядливо. — Назрява конфликт между мен и ръководството. Какво ново каза?
— Знаеш ли, беше странно посещение — каза мама. — Ако не знаех колко е нависоко сега, бих си помислила, че пак сте се забъркали в някоя рискована история.
Мама самонадеяно смяташе, че е в течение на работите ми, след като изслуша няколко мои разказа. Никога не си позволявах да споделям с близките си служебните проблеми, освен в случаите, когато те самите се оказваха замесени.
Ирина ми обясни някои неща, когато останахме сами.
— Знаеш ли, Костя помоли да ти предам нещо — каза тя. — Интересно, какво му пречеше да използва телефона?
— Зависи какво е искал да ми предаде — казах аз, наострил уши.
— Моли те да съставиш и да му предадеш подробен отчет за разговора ти с някакъв старец. Мисля, че се казва Собко.
— Да съставя подробен отчет? — попитах с недоумение. — Защо не може да дойде при мен на работното ми място или дори вкъщи на „Фрунзенска“?
— И аз това го попитах — въздъхна Ирина. — Той се измъкна с някаква шега. Бих искала да ти задам и на теб този въпрос, Саша. С какво толкова страшно сте се захванали сега?
— Това е някакво недоразумение — казах аз. — Делото, с което се занимавам, не е тайна. Какво още помоли да ми предадеш?
— Ами първо, че трябва да предадеш отчета чрез мен, той ще дойде следващата седмица и е много важно ти да не се окажеш случайно тук. Изглежда, че добре го следят, Саша.
— Въпросът е кой го следи — казах аз. — Нищо не разбирам, Костя работи в президентска комисия!
— Ще напишеш ли този отчет?
— Щом така иска… — свих рамене. — Това ли е всичко?
— Помоли да внимаваш — каза Ирина. — Този Собко ви е извел на опасна следа. Саша, мафията е, нали?
Аз я погледнах, сетих се за нервната система, усмихнах се и я погалих по главата. Жена ми не трябваше да се тревожи, още повече че аз самият не знаех какво толкова сериозно има в сегашното ми разследване. Успях да я успокоя и скоро тя заспа на рамото ми. Известно време се опитвах да разбера какво е обезпокоило Костя и защо са тези конспиративни спектакли, но не ми дойде нищо смислено наум и заспах.
А в неделя сутринта пристигна Серьожа Семенихин, добрал се с теснолинейката до вилата, и съобщи с пресекващ от вълнение глас:
— Александър Борисович!… Нищо не разбирам… От лабораторията ни е изчезнал конфискуваният от Даниленко компютър.
За пръв път го виждах толкова развълнуван и затова чак се залюбувах на проявата на човешки чувства у този досега каменен младеж.
— Как може да изчезне, Серьожа — не осъзнах веднага важността на ситуацията. — Това е Генералната прокуратура, не някакъв хан. Кога го откри?
Той заразказва с пресекващ глас и аз започнах да се притеснявам заедно с него. По силата на навика си и в нарушение на съществуващия ред той идваше да работи в компютърната зала на прокуратурата и през почивните дни. Точно така дошъл и предишния ден, горейки от желание да проникне в тайната на конфискувания компютър, и не го намерил на мястото му. Отначало не се обезпокоил, тръгнал да го търси, дори попитал дежурните пазачи, но никой не могъл да му каже нищо. Вчера вечерта затворили залата пред него, а в дванайсет и половина в събота вече го нямало.
— И никакви следи? — попитах недоумяващо.
— Абсолютно! — потвърди той.
Поклатих глава.
— Какво предприе?