Както и да е, тя се качи в деветката си и потегли към града, за да понаблюдава ресторанта на Бък. Срещу входа на разположения в сутерена ресторант имаше малко открито кафе и тя седна, като си взе бутилка пепси и някаква паста. Седя там четиридесет минути и за това време успя само да забележи същия младеж, който я следеше предишния ден. Той излезе от ресторанта заедно с някаква дългокрака девойка с минипола и съдейки по разговора им, това не беше делова среща. Може би имаше почивен ден и излизаше с приятелката си. Нина така и не забеляза Бък, въпреки че се надяваше. Тя стана, оставяйки пастата недокосната, и се върна в колата си. Разбираше, че сегашната работа може да отнеме много време, но въпреки това изпитваше леко разочарование.
Вечерта при нея дойде Аркадий Глебович и й донесе още един пистолет, този път малък браунинг, който спокойно се побираше в чантичката й. Нина му плати за услугата и обясни:
— Нали разбирате, една сама жена трябва да бъде пределно внимателна в днешно време.
— Надявам се, ще съумеете да го използвате в случай на нужда — каза Сенкин.
Нина го почерпи с чаша коняк от запасите, приготвяни от самия Аркадий Глебович, и той не й отказа.
— Наблюдавам ви — забеляза той доверително, след като замези коняка с резенче лимон. — Не сте много заета, нали?
— Нямам много работа — каза Нина.
— Нямате ли приятели в Москва?
Нина се замисли за момент. Беше живяла в Москва около година, но приятелите й действително не бяха много. Изведнъж я бодна мисълта за Аня Назарова. Как можа да я забрави?
— По природа съм отшелница — каза Нина. — Не ми се иска някой да смущава самотата ми. Но може би скоро ще се появи една моя близка приятелка.
— Приятелка, виж ти — разбра нещата посвоему Сенкин.
Той си тръгна, а Нина отново се обади на човека от Върховния съвет. Отново дълго никой не отговаряше, но този път в края на краищата вдигнаха.
— Ало — каза Нина. — Добър вечер. Може ли да говоря с Леонард Терентиевич?
— Извинете — казаха от другата страна, — а вие коя сте?
— О — запъна се Нина, — с Леонард Терентиевич не се познаваме. Обаждам му се по препоръка на наш общ познат.
— Работата е там, че… С две думи, Леонард Терентиевич почина. Извинете ме, но не мога да продължавам разговора. Извинете…
43.
Аркадий Иванович Минин, когото подозирахме във връзки с „народниците“, на третия ден след инцидента легна в болницата с диагноза дистония на главния мозък. Дроздов лично провери лекарите, поставили диагнозата, те се кълняха, че Минин наистина има високо кръвно, лоши кръвоносни съдове и опасността от инсулт е повече от вероятна. Серьожа Семенихин твърдеше, че такъв пристъп може да бъде предизвикан със специални лекарства, но не можех да си представя някой доброволно да се подложи на опасността от инсулт само за да се освободи от и без това съмнително подозрение.
Историята с кражбата на компютъра вдигна голям шум. Самият генерален свика съвещание по този повод, за да реши дали става дума за интриги на вътрешен враг, или за хитрини на външен, тоест на „Съда на Народната съвест“. Успокоиха се с извода, че най-вероятно е външен враг и затова трябва максимално да се активизират усилията по изобличаването му. Главна, може да се каже стратегическа задача беше да се скрие фактът на кражбата от висшето началство. На това съвещание излязох с гневна и развълнувана реч, чийто патос бе насочен изцяло срещу немарливостта, въпреки че възнамерявах да засегна по-актуални проблеми, например отношенията ми със заместник-прокурора Пархоменко.
Върнах се раздразнен в кабинета си и веднага извиках помощниците си на оперативно съвещание, като излях върху тях неудоволствието си от дългите и неуспешни търсения.
— Само като си представи човек — възкликнах, — вече почти година безнаказано вършат престъпленията си, а какво сме направили ние за това време? Само бездарно и унило им се водехме по свирката.
До този момент по линия на СНС постъпваха сигнали от различни области на страната, в които имаше и убийства на престъпни елементи, и дръзки грабежи, и множество листовки, писма със заплахи и предупреждения. Всичките ми опити да взема тези случаи в общото ни дело нямаха успех, защото линията на федералната прокуратура се състоеше в премълчаване и игнориране. Идеята естествено бе издигната от Пархоменко и приета от мнозинството, тъй като не изискваше сили и средства за реализирането си.