Ние от своя страна продължавахме разследването на смъртта на Даниленко, убийството на Люсин и кражбата на компютъра. Що се отнася до погребението на самотния пенсионер, Дроздов научи, че тайнственият адвокат Тополев, уредил погребението, бил повикан специално за това дело от Рига и си заминал обратно веднага след като свършил всичко. Възложихме на Семенихин и Лариса да потърсят информация за този адвокат и те успяха да намерят това-онова. Адвокатът Тополев принадлежеше към числото на „мъчениците на съвестта“, беше изгонен от страната и дълго живял в Швеция, занимавайки се наред с правозащитната дейност и с търговски дела. След големите промени се беше върнал в страната вече в качеството си на западен бизнесмен и успял да натрупа капиталец в мътните води на нашата перестройка. Сега, оставайки си шведски гражданин, той имаше фирма в Рига и търгуваше на едро със суровини от Русия. Това, че се беше оказал в Москва за погребението на Даниленко, можеше да означава само едно — бил е фалшив дисидент, изпълнявал е в Швеция кагебистки функции и е бил използван в случая като удобна фигура за спешната работа.
— Добре би било да организираме изтичане на информация в пресата — мечтателно въздишаше Дроздов. — Да го изпекат на бавен огън в Латвия.
— Наивен си ти, Дроздов — казах аз. — В Латвия всичко му е наред, защото киха на когото трябва и колкото трябва. Но трябва да се има предвид, че тези момчета имат добре подготвени позиции за отстъпление.
Убийството на Люсин разработваше Грязнов, който беше открил някаква следа от Бейби, и толкова. Разбира се, интересно беше да се разбере откъде е бил насочван Бейби за кръвното си отмъщение, но разследване от подобен род можеше да се базира само на предположението, че в редиците ни се е промъкнал враг, а ръководството ни принципно не можеше да допусне такова нещо.
Що се отнася до кражбата на компютъра, там всичко беше заглъхнало още по-рано, след като Минин легна в болницата с дистония. Всъщност беше проведено служебно разследване, но то установи само немарливостта на милиционерската охрана на Генералната прокуратура.
В един от дните, когато мъчително търсехме пътища за продължаване на следствието по делото Бейби, в кабинета ми звънна телефонът и в слушалката чух гласа на Костя Меркулов.
— Как сте там? — уморено попита той.
— Справяме се, гражданино началник — казах аз. — Да вярвам ли на ушите си? Нима ни е ощастливил лично членът на президентската комисия?
— Прочетох рапорта ти — каза Костя. — Само че е закъснял за съжаление. Май направих голяма глупост, като се съгласих да работя в тази комисия.
— Защо да е глупост? — попитах аз, напълно съгласявайки се с него в себе си.
— Защото станах нещо като помощник-режисьор — каза той. — Занимавам се с несвойствена работа. Знаеш ли вече за Собко?
Изстинах.
— Какво за Собко?
— Починал е.
— Не може да бъде! — възкликнах аз. — Кога?
— Онзи ден — отвърна Меркулов. — Оказва се, че е имал рак.
— Костя — казах развълнувано. — Не го написах в рапорта, но когато си тръгваше, той предупреди, че не смята да умира и всеки нещастен случай с него трябва да се разглежда като умишлено убийство.
Костя помълча.
— Казаха ми, че има ясна и окончателна диагноза — каза той накрая.
— Вече погребали ли са го?
— Погребението е утре. Организирай съдебна експертиза, Саша. Иди при семейството му, поговорете. Ако е имал рак, не може да не са знаели.
— В качеството на какъв да отида? — попитах аз. — Доколкото ми е известно, още не е възбудено дело по убийството на Собко.
— Възбуди следствено дело по лекарска грешка и съмнения в поставената диагноза — каза Костя. — Ако има нещо, можеш да се позовеш направо на мен.
— Тъй вярно — казах аз. — А кога ще се появиш в нашите кръгове?
Не можех направо да го попитам какво означаваха конспиративните му предпазни мерки, въпреки че ме интересуваше точно това.
— Може и да се появя — каза той уклончиво. — Силно ме заинтересува, Саша. Ако се открие нещо по смъртта на Собко, обади се на Лидочка. Кажи, че чакаш да ти звънна, става ли?
— Става — казах аз.