Отново се показа крайче от следа и обявихме тревога. Бързо установихме, че тялото на Собко се намира в моргата, и пратихме Семьон Семьонович Мойсеев. Дроздов хукна да проучва кой е поставил диагнозата, а моите компютърни спецове се заеха с търсенето на информация за Собко. Аз пък отидох при роднините му.
Роднините бяха двама — сестра му Валерия на седемдесет и кусур години и племенницата му Аделаида. Имената в това семейство се определяха по някакви особени светци, разбрах аз. Леонард Терентиевич живееше със сестра си и неомъжената си племенница в голям тристаен апартамент и първото, което видях, беше покритото огледало в антрето.
Племенницата, която ме посрещна, беше малко над четиридесетте и представляваше типична сива мишка, библиотекарка или служителка в архива. Беше облечена в черно, на раменете й имаше черен шал въпреки лятото и тя се взираше в мен през очилата си.
— От прокуратурата съм — представих се аз. — Разбирате ли, с Леонард Терентиевич имахме известни отношения и бихме искали да получим информация.
— Влизайте — покани ме тя в хола. — Мама си е в стаята, но се чувства много зле. Всичко е толкова неочаквано.
Отидохме в хола и сивата мишка неочаквано си запали цигара, което никак не се вписваше в образа й. Всъщност знаех, че тя далеч не работи в библиотека или архив — беше данъчен инспектор.
— Казахте, че е било неочаквано — хванах се за думите й. — Нима не е резултат от развитието на продължително заболяване?
— Не, не, какво говорите. — Тя замаха с ръка, за да разсее дима. — Вуйчо Льоня беше съвсем здрав.
— Извинете — обърках се аз. — Но от какво е умрял тогава?
— Не разбрах добре — призна Аделаида, — но ми се струва, че беше нещо сърдечно-съдово. Лекарят каза, че на неговата възраст това е нещо нормално.
— Вашият участъков лекар ли беше? — попитах аз.
— Не, друг… Той пристигна с „Бърза помощ“.
— Вие ли извикахте „Бърза помощ“?
— Не, вуйчо… Нищо ли не знаете? Паднал на улицата и го докараха вкъщи с „Бърза помощ“.
— Това не ви ли се стори странно? — забелязах аз. — Обикновено „Бърза помощ“ кара хората в болницата.
— Да, наистина — чак сега се учуди тя.
— Жив ли беше, когато го докараха?
— Да. Дишаше тежко и ускорено… Лекарят му сложи инжекция и седя с него около половин час. Умря пред очите му.
Кимнах. Доста странен лекар.
— Бихте ли ми показали смъртния акт?
— Да, разбира се. — Тя стана. — Но ни го издадоха после в болницата въз основа на медицинското.
— Но там трябва да има диагноза.
Тя донесе смъртния акт и аз прочетох диагнозата: „Последен стадий на злокачествен тумор в мозъка.“ Прочетох я на глас на Аделаида и тя не ми повярва.
— Какъв злокачествен тумор! Това е някаква грешка, уверявам ви.
Тя ми каза къде са й издали смъртния акт и аз се понесох натам. Лекотата, с която бяха претупали историята със Собко, ми се стори възмутителна. Паднал на улицата? Как ли пък не!
Вече по пътя към болницата обмислях създалата се ситуация в стратегически план. Собко беше убит тихо и незабележимо, почти като Даниленко. Бяха го премахнали, защото започна да говори, по-точно насочи ни към Даниленко. Някой беше разбрал за това и бе наредил да го убият. Явно е знаел още нещо, което ги е притеснявало.
В болницата ме интересуваше само документът, оставен от загадъчния лекар, който ми бе предоставен. В това медицинско свидетелство, написано много нечетливо, диагнозата бе на латински, но когато помолих специалистите да ми обяснят какво всъщност е установено, мненията им се разделиха.
— Защо в смъртния акт пише рак на мозъка? — недоумявах аз.
— Първото, което им е дошло наум — каза моят консултант. — Помислете си, кого може да интересува смъртта на седемдесет и три годишен старец?
В крайна сметка установих, че диагнозата е написана напосоки, което не беше чак такава проява на зла воля. Но ме интересуваше лекарят, написал медицинското, и тук неочаквано ми помогна случаят. Въпреки че печатът с името на лекаря не се четеше, жената в регистратурата позна почерка.
— Това е Иван Семьонович — каза тя. — Дълго време работеше при нас като терапевт, а после отиде в частна клиника.
Да, тук се издъниха. Уви, никой не е застрахован от случайностите в този живот. Упоменатият Иван Семьонович бе издирен по данните на отдел „Кадри“ след четвърт час, а след още десет минути оперативната група тръгна да го прибира от местожителството и местоработата му.