Когато ми го докараха в кабинета, на бюрото ми вече беше справката на съдебния лекар за причината на смъртта на Леонард Терентиевич. Иван Семьонович беше силно изплашен, но се държеше бодро, дори се опитваше да се шегува тромаво.
— На убиец ли приличам? Надявам се, не на маниак.
— Александър Борисович — съобщи ми доверително оперативният работник. — Този гражданин тъкмо се канеше да заминава на курорт в чужбина.
— В отпуска ли сте? — попитах аз.
— Е, това не е голямо престъпление, нали? — нервно се усмихна Иван Семьонович. — Да, взех си карта за Адриатика. Човек трябва и да си почива.
— След праведния труд — довърших вместо него.
— Представете си — каза той. — Действително работим.
— Всъщност точно затова и ви поканих — кимнах аз. — На трети бяхте ли на работа?
— Разбира се — произнесе той и забелязах как започва да пребледнява.
— А работата ви свързана ли е по някакъв начин с „Бърза помощ“?
— Не разбирам какво искате да кажете, но се досещам. Представете си, по време на обедната почивка си карам към къщи и изведнъж този старец пада едва ли не под колелата. Излязох, помогнах му да стигне до вкъщи, оказах му помощ, доколкото можах…
— Защо сте се представили на роднините за лекар от „Бърза помощ?“
Той сви рамене.
— За да не се впускам в обяснения.
— А куфарчето с инструментите със същата цел ли го носехте със себе си?
— Не разбирам в какво ме подозирате — развълнува се той. — Да, оказах първа помощ на болен. Какво лошо има в това?
— А от какво беше болен? — попитах аз.
— Най-вероятно стенокардия. — Той сви рамене. — Много остър пристъп.
— Уви. Аутопсията не потвърди диагнозата ви.
— Наистина ли? Гледай ти… А какво му е имало?
Първоначалната му уплаха бе преминала и той отново събираше смелост.
— Имало му е — казах аз — умишлено убийство при утежняващи вината обстоятелства.
Той ме погледна с великолепно изиграно изумление.
— Убийство? Искате да кажете, че са му инжектирали нещо?
Кимнах.
— Поразително — провлачено каза той. — Всички симптоми…
Влезе Серьожа Семенихин, погледна разпитвания и сложи пред мен компютърна разпечатка. Прочетох внимателно всичко, благодарих на Сергей, изчаках го да излезе от кабинета и меко попитах:
— Кажете, Иван Семьонович, какво е отношението ви към КГБ?
Той като че ли леко клюмна, като че ли му изпуснаха въздуха.
— Защо питате? — попита той навъсено.
— За да преминем към следващия аспект на проблема — с готовност му обясних аз. — Донесоха ми документ, в който се казва, че сте били агент на КГБ още през 1982 година.
— Това няма нищо общо със случая — промърмори той.
— Така си мислите — казах. — Аз пък много лесно мога да си представя как са ви вербували. Сигурно е имало някакъв компромат, нали?
Той кимна.
— Шантажираха ме.
— Добре ви разбирам, Иван Семьонович, и нямам намерение да ви осъждам. Но нека да минем направо към въпроса. Ето тук пред мен е заключението от експертизата, в което, пише, че смъртта на Леонард Терентиевич Собко е настъпила в резултат на вкарване в организма на лекарство, рязко повишаващо кръвното налягане. Не искам сега да пресъздавам цялата верига доказателства, но както сам разбирате, тя води към вас, Иван Семьонович.
— Това е произвол — прегракнало каза той. — Няма да отговарям на въпросите ви. Настоявам за присъствието на адвокат.
— Иван Семьонович, драги мой — казах аз. — Не разбирате ли, че вашият адвокат ще дойде само за да ви даде отрова. Те няма да седнат да ви защитават, просто ще ви убият.
Тук той не издържа, закри лицето си с ръце и горчиво се разплака.
44.
Тя се появи в блока на „Полежаевска“ едва след като се убеди, че не е възможно да я познаят. Качи се на втория етаж, позвъни на вратата на собствения си апартамент и някаква непозната жена й отвори.
— Извинете — каза Нина, — търся Аня Назарова. Случайно да я познавате?
— Нямам представа — каза жената. — Тук съм от три седмици, още не познавам никого. Попитайте другите съседи.
Естествено, на Нина й се прииска да влезе в апартамента, където беше живяла около година, но не намери повод и след като благодари на жената, се качи на горния етаж. В апартамента, в който някога живееше Аня Назарова, пак имаше непознати хора, този път момченце на шест години. След това дойде майка му, която се оказа бежанка от Таджикистан и беше получила жилището за временно ползване, но тя нищо не знаеше за живялата съвсем наскоро тук Аня Назарова. Нина отскочи до съседите, но те не си бяха вкъщи. Първият й опит да открие Аня се оказа неуспешен.