Върна се вкъщи и пазачът на входа вече й се усмихна приветливо. Срещна съседката, жената на някакъв въглищен магнат, току-що заселила се в Москва, но вече изпълнена със собствено достойнство. Всички изпитваха особен интерес по отношение на Нина и затова кралицата на въглищата се спря да я разпита за парижките магазини. Смяташе да отскочи за една седмица с дъщеря си до Париж и затова имаше нужда от съвет. Нина смътно си спомняше парижките магазини, но каза напосоки няколко улици, които беше запомнила от пътния атлас. Съседката бе напълно удовлетворена и дори високомерно предложи:
— Искате ли да ви вземем с нас, Ниночка?
— Благодаря — хладно каза Нина. — Лятото прекарвам по правило в планините.
Лицето на съседката веднага се удължи и тя побърза да се сбогува. Нина си помисли, че и тя самата с нищо не е по-добра от тази глупава лелка, също харчи пари, които не са спечелени от нея, и също така не знае какво да прави с тях.
А когато влезе в апартамента си, снабден с елегантни швейцарски брави и охраняван от въоръжени хора, там я чакаше Бък с две от горилите си.
— Спокойно — каза той. — Това е делово посещение.
— Ще поискам да уволнят дежурния пазач — каза Нина.
Здравенякът, който се приближаваше към нея, радостно изсумтя. Приближи се, за да й вземе чантата, където беше пистолетът „Стечкин“.
— Охо — каза Бък, взимайки оръжието в ръце. — Това е за прехваления Бейби, така ли?
Нина не отговори. Тя влезе в стаята и седна на кушетката.
— На какво дължа удоволствието? — попита тя.
— Шик си живееш, котенце — каза Бък. — За какво ти е притрябвала ютия? Нали Бейби е въоръжен?
— Имаш ли други въпроси? — сдържано попита Нина.
— Леко, миличка — каза Бък. — Стените са звуконепроницаеми, ако моите се захванат с теб, никой нищо няма да чуе.
— Значи сте дошли, за да се захванете с мен? — усмихна се Нина.
Бък извърши няколко дъвкателни движения и отвърна:
— Още не съм решил.
— Тогава решавайте по-бързо — каза Нина. — За тази вечер съм планирала много работи.
— Помисли ли над това, което ти казах? — попита Бък.
— Казахте толкова много неща — отговори Нина. — Над кое по-точно трябваше да помисля?
— Става дума за делбата — напомни й Бък. — За да живееш спокойно, ще ми плащаш по петдесет хиляди зелени на месец.
— За по-малка сума мога да си наема убиец — каза Нина.
— Не се шегувам — намръщи се Бък. — Знам какво е финансовото ти състояние и знам, че тази сума ти е напълно във възможностите. Още след първата вноска ще съм готов да ти окажа всякаква помощ.
— А ако се окажа упорита глупачка и откажа? — попита Нина. — Ще ме убиете ли?
— Първо ще те омъжим — каза Бък. — Набелязал съм си подходящи кандидатури, няма да ти е зле. А след сватбата ще ти дадем пътя. Наследството, както сама разбираш, остава за моя кандидат.
— Значи сте дошли на сгледа? — подсмихна се Нина.
Бък се усмихна широко.
— Слушай, маце, не искам да се карам с теб. Харесва ми как се държиш, на твое място деветдесет и девет на сто вече са се напикали от страх. Но разбери ме и ти, не работя, без да имам интерес. Момчетата ми ще спрат да ме уважават, ако не си взема моята част.
— В тежко положение сте, Бък — каза Нина. — Изборът пред вас е труден.
— Мога да сваля до четиридесет — каза Бък. — В памет на общия ни познат.
Той съвсем на място й припомни за Феликс и към естественото чувство на протест се прибави и обидата за излъгания старец.
— Не — каза Нина.
— Какво не? — уморено попита Бък.
— Няма да ви платя и копейка. Ако бяхте започнали разговора другояче още отначало, бих си помислила, но сега това е невъзможно.
— Значи си от принципните тъпачки? — мрачно попита Бък.
— Уви — каза Нина.
Бък кимна и тежко въздъхна.