— Намекват за беззащитността на семейството ви — подхвърли безчувственият Серьожа.
Аз кимнах, вече си го бях помислил.
— С две думи, правят ме на луд — обобщих аз. — Но има още един вариант. Това писмо да не е написано от „Съда на Народната съвест“.
— А от кого? — удивено попита Лара.
Серьожа смръщи чело и произнесе:
— Комисията на Меркулов? Проверяват лоялността на работещите в прокуратурата?
— Да — казах аз. — Но не лоялността. Ако такова писмо попадне у агент на Съда, той незабавно ще докладва на своите за него, нали така?
— Е, и?
— Прочетете сега това писмо, сякаш е обърнато към колегията на „Народния съд“ — предложих аз.
Те го прочетоха и Серьожа замислено каза:
— Искат преговори, така ли?
— Най-вероятно — съгласих се аз. — Това е само вариант, но е много съблазнителен.
— Трябва все пак да съобщим на Меркулов — предложи Лара.
Аз само свих рамене. Костя Меркулов бе преминал в някакво друго пространство, недосегаемо и загадъчно. Естествено, за всеки случай се обадих на Лидочка, съобщих й, че жадувам да видя Константин Дмитриевич, но тя ми отвърна, че напълно споделя чувствата ми. От време на време й се обаждаше, но дори определителят на телефона не беше в състояние да установи откъде звъни.
Лаврик Гехт пак се беше върнал от поредната командировка, пращящ от здраве и нови сили. Той ми съобщи, че току-що се е обадил Дроздов и помолил да ми предадат, че търсеният от нас кагебист Леонид Кирилович вчера е бил забелязан в апартамента на своя стара любовница и обещал да отиде при нея през следващите дни. Дроздов се беше уговорил за засада.
— Правилно разсъждава, не ти ли се струва? — попита Лаврик.
— Да, умно момче — съгласих се аз.
Тъй като държах на мнението на Лаврик, му разказах накратко историята с писмото и той еднозначно прие последния вариант, този с участието на президентската комисия. Но не успяхме да го обсъдим, защото неочаквано се появи Слава Грязнов и се тръшна на стола пред бюрото ми.
— Изнемогвам — заяви той. — Вчера съм кръстосал половин Москва и съм провел една дузина разпити, като половината от тях бяха първи.
— Да си починеш ли дойде? — попитах го аз.
Слава се беше отдръпнал от разследването ни за известно време и малко му бях обиден. Той го разбираше и затова търсеше възможност да: се оправдае.
— Как вървят нещата? — попита той. — Чух, че Льоша Дроздов копае здраво. Изровили сте някакъв деец на Съда, а?
— Ровим — отклоних се от пряк отговор.
Дадох му да прочете изпратеното ми писмо, той изсумтя и извади от джоба си почти същото. На същата бланка, също толкова умерено официално, топло, почти приятелско послание, предлагащо на Грязнов да доносничи в полза на Съда.
— Според мен всичко е ясно — заяви Лаврик, след като се запозна с втория вариант на епистоларната дейност на прословутата колегия. — Това е фалшификат.
Разказах на Грязнов за догадката си за президентската комисия и той веднага се съгласи с мен.
— Още един вариант — предположи той. — Така лесно могат да бъдат определени тези, които не се обърнат към началството.
— Е, това би било прекалено просто — каза Лаврик.
— Но е възможно — казах аз.
— Всичко това са глупости — каза Грязнов. — Идвам при вас по друг въпрос, Александър Борисович.
— Казвай — отвърнах аз.
Грязнов си пое въздух и се усмихна.
— Защо не излезем да се поразходим? — предложи той. — Навън е лято…
— Стойте си — каза сговорчивият Лаврик. — И без това трябва да отида до счетоводството. Споделяйте си тайните.
Той излезе, съпроводен от комплиментите на Грязнов, и веднага щом вратата се затвори зад него, Слава каза:
— Започна се, Саша!
— Кое? — не разбрах аз.
— Един от тях — той вдигна два пръста — утре ще бъде във Воронеж.
— Кой? — попитах като омагьосан.
— Тверитин — тихо каза той. — Дай сега да решим как ще го оформим?
— А вторият какво, да не би да се е разболял? — попитах аз.
— Вторият сега е в Иран — каза Слава. — Но ще бъде тук в най-скоро време. Този Мамедов се оказа сговорчив човек, а?
— Не можем да обвиним Тверитин в убийството на Ратников — обясних аз. — Делото отдавна е закрито. Под какъв предлог ще го приберем, Слава?