— Тя също е поканена — казах аз. — Вчера я докарах. Сега, в нейното състояние, е толкова смешна, прилича на балон.
Меркулов се усмихна и кимна. Той бе голям приятел на нашето семейство и чакаше продължението на рода ни даже с по-голямо нетърпение от мен самия.
— Повиках те, за да те поканя да дойдеш с мен — каза Меркулов и погледна часовника. — Днес в дванайсет ме викат на изслушване пред парламентарната комисия по законността и охраната на реда. Народните избраници са обезпокоени от положението в страната. Ще дойдеш ли?
— Аз ли? Защо пък аз? — попитах удивено.
— Може да ми потрябваш — сви рамене Меркулов. — Освен това се надявам да се видя с един човек. Ще ти бъде интересно.
— А какви са тези изслушвания? — попитах аз с недоумение. — Събират се депутатите и започват да ви слушат, така ли? И задават въпроси?
— Естествено, това всъщност е пълна глупост — каза Меркулов с гримаса. — Привидна демокрация. Те, значи, проявяват загриженост, а ние, разбираш ли, не проявяваме. Но по принцип това е обичайна форма за парламентарно изследване на обществените проблеми. Нашите едва започват да я усвояват.
— А човекът, за когото спомена — кой е той?
— Експерт от една от комисиите на Върховния съвет — поясни Меркулов. — Страхотен старец и може би знае нещо за твоите секретни складове.
Винаги ме поразяваше обилното количество полезни познати на Костя Меркулов. Едва ли не по всеки въпрос при него изникваше нужният човек горе, като асо коз при печен мошеник. При това никога не бях чувал той да е редовен посетител на светските купони или да се опитва да се примъкне по-близо до началството. Не, познатите му се появяваха по някакъв неизвестен начин или заради съзвучието на душите, или по някаква висша необходимост. Просто когато възникваше безизходно положение, той се напрягаше и с някакво шесто чувство изнамираше нужния човек. Много често само това ни спасяваше. Мъдрецът, направил Костя заместник-главен прокурор, явно е искал да използва именно този негов талант.
Имаше още време, докато тръгнем за Белия дом, и аз се качих при моите кибернетици, тъй като очаквах новини от тях. Наскоро в разговор по телефона Слава Грязнов даде идеята да потърсим нашия „Макаров“ между откраднатите или изгубените на милицията. Мисълта беше проста — зачисленото оръжие се регистрираше. Лара и Серьожа приеха подсказването като лична обида, но не можаха да не признаят неговата своевременност. На клавиатурата седеше Лара, истинска богиня на техническия прогрес, а Серьожа Семенихин разговаряше с нея на някакъв неразбираем език.
— Какво става? — попивах аз, правейки се, че просто си минавам и питам за всеки случай, без някаква надежда за успех. — Телевизорът работи ли?
— Да-да, работим — сухо кимна Серьожа, а Лара ми напомни:
— Александър Борисович, утре ви чакаме у нас!
— О, как бих могъл да забравя! — възкликнах аз. — Само за това мисля. Специално откъснах жена си от вилното безделие. Тя, знаете ли, е в интересно положение.
— Да, в шести месец — каза Лара, без да откъсва очи от пробягващите по екрана цифри и знаци. — Как е със самочувствието?
— А там нищо ли не пише? — поинтересувах се със суеверно подозрение и кимнах към компютъра.
Лара си позволи да се усмихне, но Серьожа отвърна:
— Може, но ще отнеме много време.
— Опазил ни Господ — казах аз. — Тя е добре и скоро ще се запознаете с нея.
На масата в кабинета ми лежаха цяла купчина дела. Всички те бяха свързани с нашите „стрелци“, така че на практика бях зает с разследването на едно многоепизодно дело. От куршумите на немски пистолети, за които се предполагаше, че са трофейни, в Москва вече бяха загинали шестнайсет души. Аз се занимавах с всички тези шестнайсет следствия, най-старото от които се приближаваше към първата годишнина от възбуждането си, плюс още три убийства с „Макаров“, и формално можех да бъда пример за останалите сътрудници. На практика всичките дела доста ни тежаха и се опитвахме да ги издърпаме за хилавите нишчици.
На вратата на кабинета се почука и двамата с Лаврик Гехт, следователя, с когото деляхме един кабинет, неволно се спогледахме. При нас в прокуратурата нямаше обичай да се чука и трябваше да решим кой от нас да стане и да отвори на посетителя. Лаврик е по-млад, но по-дебел, при това значително. Той винаги се занимаваше със стопански престъпления и не му се налагаше да бяга след престъпниците или от тях.
— Влезте! — викна той ставайки и признавайки по този начин моето старшинство.