— Така си е — каза Нина неохотно. — Някой път ще ти разкажа как става. По-добре ти ми разкажи как се оказа в онова мазе?
— Завлякоха ме там — оплака се Аня с горчивина. — Знаеш ли, случваше ми се да съм готова да убия човек за бутилка вино. Нали загубих детето — преждевременно раждане и ето ти на… Струваше ми се, че животът е свършил.
— Ти си се побъркала — каза Нина. — Нали имаш баща си!
— Той тъкмо беше заминал в някаква командировка — оплака се Аня. — А жена му ме мрази. Какво можех да направя? Такива неща преживях!
— Но нали имаше работа!
— След това, което се случи, се страхувах да се върна там.
— А какво всъщност се е случило? — попита Нина.
— Нищо ли не знаеш? — ахна Аня. — Връщам се вкъщи, а там… Бяха убили съседа ни, нали си спомняш, той беше идвал.
— Ти ли го намери?
— Ами да… Аз после и милицията извиках, но избягах. А вкъщи вече се бяха нанесли някакви и нямаше къде да отида.
— И къде отиде в крайна сметка? — попита Нина. — В мазето, да развращаваш децата?
— Да ги развращавам?! — възмутено повтори Аня. — Те самите могат да развратят всеки. Ако искаш да знаеш, те ме изнасилваха.
— Добре, точка — каза Нина решително. — Каквото било било, да помислим за бъдещето. Ще се върнеш ли на работа?
Тя виновно сви рамене.
— Не знам… Според мен вече са ме уволнили.
— И как смяташ да живееш занапред?
— Малко да дойда на себе си — каза Аня — и пак ще отида при татко да ми потърси нова работа.
Нина кимна.
— Добре, ще поживееш при мен — каза тя. — Но отсега те предупреждавам, не трябва да разказваш на никого нищо за мен. Разбра ли?
— Разбира се, Нинуля — каза тя и леко се усмихна. — Така се радвам да те видя.
— С теб сме стари приятелки — продължи Нина. — Отдавна не си ме виждала.
— Така си е — каза Аня.
— Не сме се виждали около една година — продължи Нина. — А сме се запознали в Краснодар, ясно ли ти е?
Аня примига уплашено.
— Но аз никога не съм била в Краснодар.
Нина сдържано въздъхна.
— Добре — каза тя. — Запознали сме се в Москва, когато съм била на курсове за повишаване на квалификацията, разбираш ли?
— Разбирам — каза Аня. — Запознали сме се в Москва. Но това е вярно!
— Преди една година — каза Нина. — И оттогава не си ме виждала.
— Спокойно, Нина — каза Аня. — Ще кажа каквото искаш. А имаш ли нещо за пиене?
— Не — каза Нина. — С това е свършено, ясно ли е?
Аня се усмихна раболепно, но предложи:
— Ясно ми е, разбира се, но може би от утре, а? Хайде да полеем срещата ни! Още не мога да повярвам, че това си ти.
— Точка по въпроса — решително каза Нина.
Аня изведнъж се усмихна и произнесе:
— Толкова си красива.
Иззвъня телефонът, Нина вдигна слушалката и чу гласа на Бък.
— Здрасти, красавице! Как си?
— Благодаря — отговори Нина. — Някакви новини?
— Има някои неща — каза Бък. — Много далече живееш, миличка. Искаш ли да ти намеря жилище в центъра?
— Засега няма нужда — отряза Нина. — Да дойда ли?
— Разбирам, че от моя страна е свинщина, но точно това смятах да ти предложа — каза той. — Ела при мен на Арбат, ще запазя маса за двама.
— По-добре поръчай вечеря за двама, ще я взема със себе си — каза Нина. — Идвам след четиридесет минути.
— Да не би да имаш някой? — наежи се Бък.
— Да — каза Нина. — Племенницата ми. В продължителен запой е, така че недей да приготвяш алкохол.
Бък промърмори нещо неразбираемо и подхвърли:
— Добре, чакам те.
Аня напрегнато слушаше разговора им.
— Аз ли съм племенницата? — весело попита тя.
— Ти — кимна Нина. — Кажи ми направо, ти вече завършена алкохоличка ли си?
— Глупости — изпръхтя Аня. — Не се ли вижда?
— Ако се вгледа човек, вижда се — каза Нина. — Това хич не ми харесва, приятелко.
Аня се сви под строгия й поглед.
— Престани, Нинуля — помоли тя. — Нищо не искам…
— Излизам за няколко часа — каза Нина. — Да те взема ли със себе си, или ще постоиш вкъщи сама?
Аня решително завъртя глава.