Нина кимна. Вече беше дошла на себе си, беше си оправила грима и отново изглеждаше както трябва.
— Интересно — промълви тя. — С убиеца ловите Бейби, а с Бейби ще ловите политиканите.
— Така трябва, Нина — многозначително каза Лариса.
Върнаха се в кабинета на Турецки, където още седеше мрачно дъвчещият Серьожа Семенихин, и следователят Турецки каза още от вратата:
— Лариса, веднага при Мойсеев, има някакви резултати за теб.
— Тичам — каза Лариса. — Довиждане, Нина. Пак ще се видим, нали?
— Да, разбира се — кимна Нина, въпреки че представа си нямаше как могат да се видят отново.
Лариса излезе, а Нина отново седна пред бюрото.
— Губя ви времето — произнесе тя. — Извинете.
— Няма нищо — възрази Турецки. — Вие ни извинете. За нас това е просто дело, а вие сте го преживели…
— Как се казват тези… убийци? — попита Нина.
Турецки помълча, после каза:
— Какво значение имат имената им, Нина? Извинете, но засега това е служебна информация. Следствена тайна.
— Но и нищо няма да ви стане — каза Нина.
— Ще ви съобщим по-късно — загадъчно каза Турецки.
Нина кимна.
Телефонът звънна и Турецки вдигна слушалката.
— Да?… Кой?… Рогозин?… Да, добре… Ще го приема, добре.
Той затвори, въздъхна замислено, после вдигна глава и се усмихна виновно.
— Извинете ме, Нина, спешни задължения. Серьожа, ще покажеш ли на Нина машината си? Ще й бъде интересно.
— Да, разбира се. — Серьожа стана.
— Довиждане — протегна ръка Нина. — Може ли да дойда пак?
— Разбира се — каза Турецки. — Вие сте потърпевша по дело за убийство.
Нина тръгна, а Турецки извика Семенихин.
— Серьожа!
Серьожа спря и се върна до бюрото.
— Какво има, Александър Борисович?
— След като изпратиш преуспяващата вдовица — тихо каза Турецки, — провери по твоите канали какво имаме за нея. Просто от интерес, става ли?
Серьожа подъвка малко и отвърна:
— Няма проблеми, Александър Борисович.
— Чудесно — усмихна се Турецки. — Чао!
Серьожа кимна и излезе.
49.
Отначало бях искрено шокиран от външността на влязлата дама, защото далеч нямаше скърбящ вид, но по време на разговора, когато се изясни цялата й удивителна история, разбрах, че външността не намалява скръбта й. Тази жена беше затаила болката дълбоко в себе си и когато се разплака, аз даже се зарадвах, откривайки у нея очевидна проява на човечност. На сбогуване дори си помислих, че я харесвам, въпреки че помолих Серьожа да я провери по компютърната информационна мрежа.
След посещението на вдовицата ме заляха други проблеми, появи се някой си Рогозин. Ако не бях чул това име сутринта от Меркулов, нямаше да обърна никакво внимание на представителя на комитета на Върховния съвет по законността и реда, но сега бях готов за посещението му и дори се вълнувах.
Рогозин се оказа охранен господин с лъчезарна усмивка и студени очи. Стисна ми ръката и после започна да я бърше под бюрото с носната си кърпа.
— Александър Борисович, идвам при вас по много важен въпрос — започна той. — Известно ни е, че вече дълго време водите разследване, свързано с дейността на така наречения „Съд на Народната съвест“.
Кимнах.
— Дори ни е известно, че в ръководството има сили, които спъват работата ви.
— Надявам се, не очаквате веднага да започна да ви се оплаквам — казах с усмивка.