Той ми се усмихна в отговор.
— Разбира се, това не е необходимо. Възнамеряваме да ви подкрепяме с всички сили.
— Благодаря — кимнах. — Но кои сте вие?
— Комитетът по законността и реда — каза Рогозин.
— Депутат от Върховния съвет ли сте? — попитах аз.
— Не, но съм експерт, член на комитета. Искате ли да ви представя документите си? — Той с готовност тръгна да рови в джоба си и побързах да го спра.
— Не, не, моля ви — казах аз. — Просто искам да знам към кого да се обърна, когато действително възникнат трудности.
Той кимна.
— Знаете ли, чувал съм за вас много добри неща от Меркулов.
— Познавате ли се с Константин Дмитриевич? — учудих се аз.
— Да — кимна Рогозин. — Заедно се занимаваме с „Народния съд“ в рамките на една комисия. Аз бях сред хората, които започнаха навремето „Народна воля“.
Тук трябваше страшно да се учудя и успях.
— Били сте… сред организаторите?
— Почти — усмихна се Рогозин. — Съдействах за международните контакти на ръководителите на проекта.
— Виж ти — казах аз. — Тогава може би ще ми обясните целите на този… хм… проект? Защото засега го разглеждаме като изцяло престъпна организация.
— И добре правите — кимна Рогозин. — От първоначалните цели не остана и помен. Разбирате ли, този проект предвиждаше преустройство на общественото съзнание на целия наш народ.
— Охо — не издържах аз.
— Само не ме питайте как се е предвиждало реално да бъде направено това — усмихна се Рогозин. — Уви, не съм специалист. Но знам, че терорът, който се практикува в момента, не се предвиждаше в първоначалния проект. Идеите бяха чисти, хуманни и възвишени.
— Пътят към ада е постлан с възвишени идеи — казах аз. — А вашата информираност не ви ли дава възможност да се намесите в сегашното състояние на нещата?
— Моята информираност не е чак толкова значителна, колкото си мислите — каза Рогозин с въздишка. — Но сега се прави всичко, за да се установи контакт с представителите на „Народна воля“. Става ясно, че в проекта са били вложени просто огромни средства и не можем да си представим как би могло да се отрази това на страната.
— И кой контролира тази инициатива?
— Група дълбоко законспирирани политици — сниши глас Рогозин, — които са решили да поставят личните си цели на първо място.
— Нима ръководителите на държавата не са дърпали конците? — попитах недоверчиво.
— Разбира се — кимна Рогозин, — но август деветдесет и първа обърка всичко, така че управляващите структури на проекта се оказаха самоуправляващи се. Тогава започнаха процесите, довели до днешните престъпления. Както знаете, през последния месец по наши данни са загинали вече над четиридесет души все по списъците на Съда.
— Защо пресата мълчи?
— Защото действа президентската комисия — обясни Рогозин. — Те са убедени, че може да се противодейства само по този начин — с мълчание, лъжи и провокации. Аз съм решително против.
— Тогава как се озовахте там?
— Не са много хората, които знаят за проекта повече от мен — каза той не без самодоволство. — Само затова ме търпят. А наскоро едва не ме изгониха, когато казах, че подобни комисии са запланувани в раздела за правителственото съпротивление.
Аз кимнах, усмихвайки се заедно с него, и попитах:
— И така, какво искате от мен?
— Бейби — каза Рогозин. — На всички ни е необходим Бейби.
— Нима не го смятате за убит? — попитах учудено.
Той поклати глава.
— Не, Александър Борисович, не. Вие също, нали? Ненапразно се отнасяте така грижовно към онзи боклук Тверитин.
Аз се прокашлях.
— Всичко ли знаете? — попитах.
— Всичко, което ми е необходимо — авторитетно каза Рогозин.
— В такъв случай не мога да разбера причините за посещението ви — казах аз.
— Причината е една — каза Рогозин. — Става дума за голяма политическа битка за овладяването на проекта. Бейби неочаквано за всички стана ключова фигура.
— А компютърът на Феликс Даниленко? — попитах. — Къде е той?
— Питате ме като че ли аз съм го откраднал — каза Рогозин през смях. — Но това не е толкова важно. Ако имаме ключа, цялата колегия ще допълзи с предложения.
— Много странно — удивих се аз. — Всичко е свързано с програмата на Даниленко, така ли?