— Да, всеобщото съгласие е принципът на ръководните структури на проекта. Изпадането на което и да е отделно звено застопорява цялата система. Успяха да овладеят и да вземат под контрол по-голямата част от звената, но Даниленко беше последният мохикан.
— А какво трябва да представлява ключът? — попитах с интерес.
— Ключът е прост — отвърна Рогозин с досада, — кодова дума, парола, ако искате. При други обстоятелства бързодействащ компютър ще го определи за няколко минути, но проблемът е, че всяка неправилно подадена дума унищожава програмата. Необходима ни е само една дума — правилната.
— И Бейби я знае?
— Това му е известно само на него. — Рогозин въздъхна. — Сега разбирате ли какво означава този младеж?
— Какво все пак очаквате от мен? — попитах аз.
— Искреност — отвърна Рогозин. — Вече разработихте ли операцията?
— Не. Трябва ни вторият убиец.
Рогозин сви рамене.
— Защо? Той ще клъвне и на този. Мислили ли сте за съобщение във вестника за задържането на вашия Тверитин?
Поклатих глава.
— Не е толкова просто, Александър Александрович — възразих аз. — Не можем просто да повикаме Бейби. Всичко трябва да се обмисли.
— Както вече казах, трябва да се действа много бързо — повтори Рогозин. — Ситуацията е толкова изострена, че са възможни най-неочаквани ходове от отсрещната страна. Бихме искали непременно да участваме в операцията по залавянето на Бейби.
— Смятате, че няма да се справим сами? — попитах аз.
— Нека да разсъдим разумно. Веднъж вече не се справихте. Сега важността на операцията е не два, а десет пъти по-голяма! Трябва пределно да се внимава.
— Аз и без това внимавам — забелязах. — Кажете, Вадим Сергеевич Соснов знае ли за вашата дейност в президентската комисия?
Той ме погледна разсеяно и каза:
— Не, разбира се. Но в комитета се занимавам със същия въпрос, тоест със „Съда на Народната съвест“. Струва ми се, че нашият председател не се интересува от този проблем.
Появи се Лаврик Гехт, изтерзан от блуждаене из чуждите кабинети, и моят гост стана. Изпратих го по коридора, за да се отбия в компютърната зала при моите, и на сбогуване той каза:
— Много ви моля, Александър Борисович, при първата информация за Бейби веднага ми се обадете в комитета. Много е важно.
Обещах му и се разделихме. Този човек, доколкото разбрах, беше дошъл да ме вербува или да ме сплаши. Не успя и в двете.
— А къде е вдовицата? — попитах Серьожа, който вече седеше пред компютъра си.
— Изпратих я.
— Намери ли нещо? — попитах аз и кимнах към екрана на монитора.
— Търся — отвърна той.
— А Лара къде е?
— Още е при Мойсеев — каза Серьожа, без да се откъсва от работата си.
— Ако научиш нещо, ела в кабинета ми.
Той кимна и аз го оставих.
Разбира се, можеше да използваме и само Тверитин, за да примамим Бейби в клопката, но, първо, още не си представях точно каква ще бъде тази клопка и, второ, страшно ме интересуваше онзи голям началник, по чието нареждане Чекалин и Тверитин бяха извършили нападението над дома на Ратников. Смятах да го науча от Чекалин.
Тъкмо си го помислих, и в прокуратурата се появи Слава Грязнов, който докладва, задъхан от бързане:
— Саша, той вече е тук, в Подмосковието. Бързо!
Наистина, като че ли не беше редно следовател от прокуратурата да участва в оперативните действия, но Слава ме познаваше добре и знаеше колко е важно това за мен. Моментално си наметнах сакото, казах на Гехт да стои на телефона и се понесох надолу по стълбите.
По пътя разговаряхме само за Бейби.
— Вече си мислих за операцията — каза Грязнов. — Трябва да заложим такъв капан, че нито един микроб да не се измъкне, разбираш ли?
— По-добре помисли как да го известим, че клиентите са тук — възразих аз. — Може би му имаш адреса?
— Според мен това си е негов проблем — махна с ръка Грязнов. — Разбираш ли, Саша, аз му вярвам на тоя Бейби. Ако нещо му трябва, а това със сигурност му трябва, той ще го научи.
— Преди имаше информатор — напомних аз. — За него работеше машината на „Народния съд“… А сега какво?
— Ако започнеш да му помагаш — каза Грязнов, — всичко ще се провали.
— Може би си прав — замислено казах аз. — В края на краищата кой е по-заинтересован, аз или той?