— Къде е този твой ключ, Феликс? — попита Нина. — Чакат от мен някакъв ключ. Какво да им кажа, когато ме хванат?
Тя сложи цветята на гроба, оправи паметника и даже постоя известно време на колене, потънала в меланхолична мъка по безвъзвратното.
— Добре, дядо — каза тя и стана на крака. — Ще направя всичко. Няма да получат от мен никакъв ключ и по-добре. Докато делото си ще го завърша непременно. Нека ме ловят, а?
Дори се усмихна накрая, като си представи ясно одобрението на Феликс и си тръгна в друго, по-решително настроение. Глупаво е да плачеш за смъртта на някой, който е посветил живота си на убийството, мислеше си тя, докато слушаше риданията на хората, които изпращаха роднините си.
Обади се на Бък от колата и на булевард „Гогол“ той се качи до нея. Тя подкара към крайбрежната улица и по-нататък, покрай кремълската стена, говорейки в това време:
— Искат да го хванат. Звучи глупаво и не знам как смятат да го направят, но най-вероятно ще поемем риска.
— Ясно — въздъхна Бък. — При такъв живот направо ти иде да се обесиш, а? Всъщност ти няма от какво да се страхуваш, нали ще рискува Бейби?
— Те мислят, че той знае някакъв ключ — каза Нина. — Някаква парола за компютър, която е необходима на всички. А той не знае нищо. Във всеки случай няма да го убият, нали?
— Разбира се — каза Бък. — Само малко ще го поинквизират.
— Той не знае нищо — повтори Нина.
— За да се убедят в това — каза Бък, — трябва да изяснят какво знае. Бъди сигурна, с него ще се захванат сериозно.
— Но това е единственият шанс да се доберем до онези двамата!
— Глупости — каза Бък. — Още утре ще знам къде ги държат и момчетата ми ще очистят твоите убийци без проблеми.
— Момчетата ти нямат нищо общо — каза Нина.
— А Бейби какво общо има? — попита Бък. — Заинтересован ли е в случая, или просто изпълнява всичките ти капризи?
Нина го погледна надменно и каза:
— Изпълнява капризите ми. Това притеснява ли те?
Бък въздъхна и се усмихна.
— Жал ми е за момчето!
— По-добре ми намери снайперска пушка — каза Нина. — Със заглушител и огнегасител. Може да успеем да ги измамим.
— Вариантът с Доносника? — досети се Бък. — Не мисля, че ще стане. Те не повтарят грешките си.
— Още изобщо не знаем какво са замислили — каза Нина. — Но няма нищо лошо в това да се приготвим. Ще ми намериш ли пушка, или да си търся на друго място?
— И гранатомет, ако щеш — каза Бък.
Нина помисли и отвърна:
— Няма нужда от гранатомет. Бейби никога не е стрелял с гранатомет.
— Пошегувах се — каза Бък.
След като направи голям кръг по булевардите, Нина го остави отново на площад „Арбат“ и на сбогуване той попита:
— И все пак, къде го криеш? Имам няколко работи за човек, който може да стреля добре.
— После ще говорим — каза Нина.
Докато караше към Строгино, тя размишляваше над това, действително ли е просто професионален убиец? Искаше й се да мисли така и си търсеше някакви възвишени мотиви — отмъщението за мъжа и децата й. Даже присъдите на „Съда на Народната съвест“ изпълняваше само за да получава после в замяна нужната информация за клиентите си. Но колкото повече си търсеше оправдание, толкова по-страшно й ставаше при мисълта, че като някакъв тигър-човекоядец е обречена да убива отново и отново. И наистина, особеното състояние, което я обземаше в момента на акцията, й харесваше и се случваше да се готви за убийството със сладкото чувство на очакване на това състояние. А може би това, което става с нея, е просто психическа аномалия и тя е болна? Болна от жажда за убийство?
Когато влезе във входа, забеляза, че пазачът я изпрати с някакъв странен поглед, след като я поздрави. Тя се качи, отвори вратата и чу нещо в далечния край на апартамента.
— Аня! — повика я тя. — Кой е там?
Тя машинално посегна към браунинга в кобура под мишницата си, но Аня вече излизаше да я посрещне, по халат, разрошена и смутена, въпреки радостната усмивка.
— А, Нинуля — проточи тя. — Толкова рано…
Нина я хвана за яката на халата и я дръпна към себе си. Не беше сбъркала, от Аня се носеше дъх на алкохол.