Той си запали цигара, издиша дима и попита:
— Е какво, момчета, ще ме очистите ли? При опит за бягство?
Тази постановка на въпроса ми дойде неочаквано, но Слава веднага съобрази.
— Зависи — каза той. — За някои си трън в очите, за други — коз в ръкава. Зависи как ще се държиш.
— Правилно ще се държа — каза Чекалин. — Няма смисъл да се правя на интересен, не съм дете. Шест години имам в комитета.
Изкашлях се и зададох въпрос с напълно официален тон:
— Гражданино Чекалин, признавате ли участието си в убийството на капитана от милицията Ратников през март миналата година?
— Ама и ти — подсмихна се Чекалин. — Искаш всичко отведнъж, а? Първо ми предложи нещо, после задавай въпроси.
— Да ти предложа? — попита Грязнов и присви очи. — И ще се пазариш, а, гнидо? Клал си с нож малки деца, а ние на всичко отгоре и да ти предлагаме нещо, а?
— Спокойно — вдигна ръце Чекалин. — Недей, началник, недей да се палиш… Аз също лесно се паля, разбирам чувствата ти, но всяко нещо с мярка. Делото по това убийство е завършено и юридически не можете да имате никакви претенции към мен.
— Следствието е възобновено поради новооткритите обстоятелства — казах авторитетно. — Така че да оставим юриспруденцията на мира и да поговорим за фактите. Искаш ли да ти организираме опознаване?
Блъфирах безсъвестно, но и нищо друго не можех да направя. Вече нямаше кой да опознава Чекалин и Тверитин. Благодарение на старанията на славното ни приятелче Бейби всички свидетели бяха преминали в отвъдното, но самите бандити нямаше начин да знаят това и ние го използвахме. Изражението на Чекалин се промени.
— Също не е чак толкова зле, като се замисли човек. Майорът, който ни изпрати със заповед, отдавна вече е покойник, така че винаги мога да се позова на неговото своеволие. Е, ще си получа десетака и какво от това?
— За убийството на малолетни деца — десетак? — усмихна се Грязнов.
— Престани с тези деца бе! — кресна Чекалин. — Никой не е искал да ги убива, не разбираш ли?
— Достатъчно — намесих се аз. — Дали си искал, или не, ще реши съдът, не ние. Нашата работа е да установим кой мръсник ви е насъскал срещу капитана и с каква цел.
— А това вече е друг вид разговор — весело подхвърли Чекалин. — Бих искал да знам какво можете да ми предложите?
— Дръж се сериозно, Чекалин — опитвах се да говоря колкото е възможно по-убедително. — Твоят голям човек още нищо не знае за ареста ти, но какво ще стане, когато научи?
— Тогава именно ще започне истинският пазарлък — уверено парира Чекалин.
— Или телената примка в тоалетната на затвора — възразих аз.
Той ми хвърли бърз поглед, от който разбрах, че и този вариант не представлява новост за него.
— Надявам се на вас, момчета — каза той. — Щом успяхте да ме докарате чак от Иран, значи много ви трябвам.
— И ние на тебе — каза Грязнов. — Имай предвид, глупако, че може и да се договорим с големия ти човек.
Той уморено потърка очи, примига и попита:
— Е, и какво искате от мен?
— Името на твоя големец — отвърна Грязнов.
— По този въпрос няма смисъл от бързане — каза Чекалин.
— Гледай да не стане късно — подхвърли Грязнов.
Чекалин се усмихна криво.
— Абе какво се хванахте за мен още на първия разпит? Оставете ме да се запозная с обстановката, да свикна, да си поприказвам със съкилийниците. С две думи, хайде към Москва, момчета.
Грязнов ме погледна унило и аз кимнах.
— Ще отида да наредя за кола с конвой.
Той излезе, а Чекалин промълви след него:
— А така.
— Значи няма да ни кажеш името? — попитах аз.
— Няма — поклати глава. — Сами се опитайте да отгатнете.
— Голяма работа, биномът на Нютон — изсумтях презрително. — Няма кой знае какво за отгатване. Соснов Вадим Сергеевич.
Той бавно дръпна от цигарата, пусна тънка струйка дим, усмихна се и попита:
— Други варианти имате ли?
— Играта ти, Жорик, е съшита с бели конци — уверено му отвърнах аз. — Сега просто ще те оставим на уплашената реакция на господин Соснов и няма да се налага нищо да доказваме, представяме и убеждаваме. Ти ще си получиш своето, а той — неговото.