Веднага отидохме да се обадим на Рогозин, намерихме го след третия опит и официално му съобщихме, че Генералният прокурор на Руската федерация настоява за надзор над действията на тяхната оперативна група.
— Ние и не смятаме да крием нещо — заяви леко раздразнено Рогозин. — Операцията е в стадий на разработване и ако желаете да включите свои специалисти, ще ги приемем без възражения.
Хванах се за думите му и веднага им пратих Серьожа Семенихин със задачата да запомни всичко, за да може да ми го преразкаже после. Серьожа само изсумтя в отговор, компютърното му мислене не беше способно да забравя вложената информация.
Предишната вечер, в неделя, докато гледах телевизия в топла семейна атмосфера, по новините имаше репортаж за завръщането на делегацията на Върховния съвет от Женева, където били обсъждани някакви важни въпроси. Делегацията бе водена от Вадим Сергеевич Соснов и докато слушах уверената му реч, чувствах как ме раздират съмнения. Този интелигентен и посвоему обаятелен човек ми харесваше и не можех да си го представя в ролята, която му отреждаше нашият сценарий. В понеделник сутринта се свързах със симпатичната му секретарка, която така и не можа да си спомни кой съм, и си изпросих делови разговор. Записаха ме за вторник следобед и сега можех да отида на решаващата среща.
— Дали да не дойда с теб — замислено предложи Меркулов.
— Представяш ли си как ще изглежда — казах аз. — Натиска се следовател, а пристига заместник-генералният? И освен това насаме с мен може и да се разприказва, а ако сме двама, ще се обгърне в непробиваема броня.
— Убеден ли си, че той е онзи голям човек? — попита Меркулов със съмнение.
— Честно казано — отвърнах, — много би ми се искало да не е така.
— Тогава бъди внимателен — напътства ме Меркулов.
Соснов го нямаше, когато се появих, и секретарката ми съобщи, че той е на съвещание при председателя на Върховния съвет. Много приятно си поприказвахме и вече се гласях да я поканя на кафе в депутатския бюфет, когато се появи Соснов, измърмори някакво извинение и ме покани в кабинета си.
— Отново идвам при вас, Вадим Сергеевич — започнах аз, убеден, че той не ме помни.
Така и се оказа.
— Вие по какъв въпрос сте? — попита той, ровейки документите на бюрото.
— Пак идвам по повод убийството на капитан Ратников в Краснодар миналата година — напомних му аз.
Той вдигна глава и спокойно ме погледна.
— А — каза той. — Вие сте Турецки, ако се не лъжа?
— Точно така — кимнах аз.
— Какво ново при вас?
— О! Редица обстоятелства. Първо, наскоро ми беше на гости Нина Ратникова.
— Нина? — попита той. — Но вие, струва ми се, споменахте, че тя е полудяла.
— Вече се е излекувала — казах аз. — Изглежда прекрасно. Научила, че продължаваме делото и дошла при нас. Знаете ли какво ни разказа?